Чужденец в собствената си страна

Тази книга е нещо като тъжен подарък на един от онези напуснали Родината си българи, наричани до скоро с обидното наименование “невъзвращенци”. Какви и кои точно са те ли? Според мен това няма никакво значение. По-важното е, че във вените им със сигурност тече кръвта  на онези наши прадеди, за които поетът бе писал, че умеят “силно да любят и мразят”. По-важното е, че те отказаха да приемат натрапената им “диктатура на пролетариата”, която много бързо след  т.нар. “победа” показа истинското си лице. Защото кой може днес със сигурност да ни осведоми за точния брой на кандидат-бегълците, загинали по границите при опит за бягство? Кой би могъл да ни каже колко са останалите все още живи емигранти? Над отговора на тези въпроси играе зловещата сянка на пламъците, в които изгоряха архивите на БКП при пожара на Партийния дом. Пряк резултат от дворцовата “революция” през 1989 година бе това, че след половинвековно изключително властване отговорниците за него предадоха щафетата на свои верни наследници, които са замесени от същата мая и със същото тесто. И въпреки всичко днешният български народ гласува пак за тях – за същото и за същите! Ето защо няма да се учудя, ако някой ме попита със справедлив червен гняв: “Кой си ти, драги мой, че си позволяваш да пишеш книги с подобно съдържание? Коя партийна централа те упълномощи за това”? Отговорът на този въпрос е прост: “Упълномощи ме партийният комитет на моята съвест”.

Роден съм преди около осемдесет години в село с име, което бе хубаво като него и което в годините на моето детство наброяваше повече от 1000 жители. Казвам “наброяваше”, защото днес, отдавна след хунското нашествие на социалистическата урбанизация, прокудила стотици трудолюбиви селяни в градовете, в него не живеят повече от петдесетина души. За добро или зло аз не останах в него, но и не се заселих в български град, а напуснах нелегално България още на 23-годишна възраст. Да, нелегално, понеже в онази мрачна епоха просто не съществуваше друг начин за това и перспективите, които “примамливо” сияеха пред мен бяха единствено лагер, затвор или безследно изчезване. Какво “бляскаво” бъдеще за един млад човек, пълен със сили, талант и воля за живот! Бе повече от ясно, че не можех да приема такъв жребий за себе си, още повече, че не бях престъпник, а всички тези “прелести” на комунистическото правосъдие си бяха по същество наказания за престъпници. Впрочем те бяха такива за нормална страна, но в страна като нашата, заграбена от престъпници, всичко ставаше обратно на нормалното. И така, аз  преминах три граници, първите две от които позволяваха да оцелее само един на всеки десет като мен... Живях в Югославия, Италия, Съединените щати, Алжир... Посетих тройно повече страни, различни от тези, преди да се завърна отново във Франция, превърнала се в моя междинна “спирка”, за да се установя окончателно в тази цивилизована европейска страна, където живея и днес. Но аз не само живях, ами гледах и изучавах онова, което ставаше по света, докато се откажа напълно от моите илюзии. Последната от тях беше надеждата за демократизация на Отечеството ми, родила се  с дворцовата промяна през 1989 година. Какво, обаче, намерих в него при първото си гостуване след преврата? Същите и същото, но преоблечено с други дрехи. Истинско разочарование за мен бяха и първите  уж “свободни” избори, на които мнозинството повторно гласува за своите сатрапи. Тогава не можах да си отговоря ясно дали то направи това от страх или от глупост. Но по-късно, колчем се замислех за това, аз все по-безпощадно осъзнавах, че народ като българския, прекарал половината от съществуванието си в робство, не може да не превърне робството в своя първа природа. Горките Ботев и Левски, Стефан Караджа и Хаджи Димитър! За кого се борихте вие, за кого отдадохте живота си? За този ли същия народ, който плюе върху жертвите на съвременните кърджалии, възхищава се от техните подвизи и им ближе краката?! Описан преди век от Алеко Константинов, чрез образа на Бай Ганьо, той и до днес не е мръднал нито милиметър напред в развитието си.

Що се касае до мен, аз далеч не се изживявам като герой, осъден да живее вовеки веков в “тази пуста чужбина”. Всяка година се завръщам за кратко в страната на розите и киселото мляко, защото все пак ми е родина и имам роднини, които копнея да видя и прегърна. В нея обаче се чувствам като чужденец, открил внезапно и напълно ненужно миналото си. От това усещане се роди и заглавието на настоящата книга, която може би ще бъде и последната в моя живот...

Авторът