Хляб и злато
Неразказани тракийски истории
Разкази
----------
И нека спомените ни да бъдат будни...
Потомка съм на преселници от Северна Добруджа. Помня разказите на близките и съседите ни за родното им село. За домовете. За нивите с едро жито. За кладенците. За гората и поляните, по които пасат безброй стада и препускат хергелета.
Говореха тихо, с много болка и тъга. С обич и надежда, че някога, когато и да е, пак ще се върнат там. Сякаш виждаха родния край пред себе си и го прегръщаха. С очи. И с думи. Десетилетия наред тази надежда ги крепеше. После си отиваха един след друг от нас с красивите си спомени... Единственото, което им остана от там.
Затова, когато реших да напиша книга с разкази за бежанците от Одринска Тракия, аз знаех, че разговорите със събеседниците ми ще бъдат трудни и мъчителни. Но това, което чух, надмина очакванията ми. И моите приятели от клуб „Пристанище Бургас“, които ми разказваха, се вълнуваха, и аз – също.
Надявам се разказите за „неразказаните тракийски истории“ да докоснат и вас, читателите, защото написаното не е авторска измислица. Нека това е нашата почит към хилядите тракийски бежанци, оставили зад гърба си роден дом и тръгнали боси, гладни и уморени на север.
Към България.
Всеки със своята тиха и свята надежда.
Авторката
----------