Караулът на времето

В стремежа си към волност, свобода и полет с птиците човекът в поезията на Кольо Колев е изгнаник на кръстопът между корените и небесата, свидетел по периферията на вечния възврат, увиснал в пространството между живота и смъртта, смисъла и безсмислието, песента и мълчанието. В невъзможността да бъде цялостен неговата борба изглежда изначално обречено сражение със съвременните свирепи ветрове, които разпокъсват света на фрагменти и разпиляват доскоро съхраняваните памет, ценности и традиции.

Смърт в името на светлината, но изгубим ли я, в мрака – накъде без път? Дъжд, кал и изтичане нанякъде... Плач от безпомощност – полудяване и забрава – единствен изход...

Последната педя земя ще се превърне в ответен удар на притиснатия до стената, негово възкресение над “един пиян, танцуващ свят”. “Не дай си Боже, само да залитне!” И тогава дали “косачи ще тръгнат отново на път” , дали варварите ще заличат “най-хубавата дума “Мамо!” / Добрият старец горе, / Езикът български и знамето...”?

Поетът Кольо Колев следва родната традиция, но категорично заявява своя собствен глас извън нея, поставя наболелите въпроси кои сме ние, какво ще оставим след себе си и нима е възможно някой отвън да ни отнеме благодарността, добротата и любовта. Отговорността е завещана на нашето поколение, защото “ние сега сме караулът на времето...”.

От редактора

------------