Метанаративни техники в изграждането на романа “Човекът без качества” от Роберт Музил

Обектът на настоящето изследване е романът “Човекът без качества” от австрийския писател Роберт Музил. Творчеството на един от най-трудните немскоезични автори е предизвикателство за всеки, който иска да навлезе в интелектуалния лабиринт на този сложен мислител с разнопосочни интереси и с научно-експериментална нагласа към езика и литературата (и въобще към социалните феномени). Предизвикателство е, от една страна, заради необозримия в количествено отношение свод от текстове с различна жанрова ориентация и с различен тематичен ангажимент. От друга страна е и очакването за сблъсък с претенциозен автор, както ни подготвят всички устойчиви критически обобщения за сложността, модерността и гениалността на Музил, а също и за мястото му във великата триада на модернизма редом с Джойс, Пруст и Кафка.

В хода на многогодишната ми работа върху романа “Човекът без качества” – представителен за творчеството на австрийския писател, се формираха два етапа на възприемане: В първия етап единственото, което изкристализира с ясни очертания, беше убеждението, че незавършеният роман фрагмент е изцяло мотивиран от гениално изграден ироничен скепсис, в който епитафните мотиви (иначе многократно пресичани от амбивалентен комизъм и апоретизъм) градират от своеобразна “жалейка” по разпадането на Австро-Унгарската империя до крайно неприемане на съвременната ситуация, което неприемане се проектира в мъглява ескейпистка утопия, наречена “другото състояние”.

Вторият етап на възприемането ми на романа се разгърна като проучване на цялостното творчество на Музил и като едновременен (и повторен) прочит и на “Човекът без качества”, и на “Лутанията на възпитаника Тьорлес”, както и на почти цялата публицистика на Музил (речи, есета, глоси). Именно в границите на това всеобхватно навлизане в творчеството на Музил се осъществи и важната трансформация в разбирането ми за Музиловата ирония: отпадна скепсисът като неин конститутивен елемент, което на свой ред ми даде отправната точка за настоящето изследване – да се фокусирам върху радикалната различност, осъществена през иронията и нейните наративни измерения в романа – есеизма и цитатността като преобладаващи повествователни техники, и да потърся отвъдестетическата цел на този необозрим опус магнум.

Подобен подход се наложи преди всичко от убеждението ми, че за автореференциален и разсъдъчен автор като Музил, творец с бляскав аналитичен ум, подготвен в еднакво висока степен и в научната, и в естетическата сфера, фанатичното отдаване на творческа кариера (с цената на непоносими лишения, а в крайна сметка и с цената на изгнание при наличие на примамливи възможности за научнокариерен възход) най-вероятно е мотивирано от своеобразен месианистичен идеал, какъвто Музил е носил в съзнанието си, като се има предвид едно от първите замислени заглавия на романа – Спасител.

Авторът

-------------