Агнета сред вълци. Репресирани свещенослужители от Сливенска епархия в периода 1944-1989 г.

В тази книга са разказани съдбите на единадесет свещеници от Сливенска епархия, пострадали заради Христа в периода от 1944 до 1989 г. Тяхната “вина” е в това, че са обичали повече от всичко кроткия Княз на мира,  Възкресителя и Самовъзкресилия Се, Богочовека и Спасителя на човечеството Иисус Христос, служили са Му и са Му останали верни до смърт.

Когато Господ Иисус Христос изпращал дванадесетте  апостоли на първата им проповед, Той им казал: “Ето, Аз  ви пращам като овци посред вълци” (Мат.10:16). Същото казал малко по-късно и  на 70-те апостоли: “Ето, Аз ви пращам като агнета посред вълци”(Лук. 10:3).

Спасителят никога не е обещавал на вярващите в Него, че ше живеят леко и удобно на земята. Напротив, Той постоянно подготвял учениците Си, а в тяхно лице и всички Свои последователи във всички времена, че ги очакват много скърби. Първото за което Божественият учител предупредил  апостолите било, че те ще бъдат мразени:

“И ще бъдете мразени от всички  заради Моето име” (Мат. 10:22).

Омразата към  последователите на Христа ще бъде толкова голяма, че ще кара мразещите ги да ги преследват и убиват, предупреждил Господ учениците Си:

“Тогава ще ви предадат на мъки и ще ви убият...” (Мат. 24:9).

“...ще ви предадат на съдилища и по синагоги ще бъдете бити: и пред управници и царе ще бъдете изправени заради Мене... (Марк.13:9).

“Ще ви изгонят от синагогите: настъпва дори време, когато всеки, който ви убие, ще мисли, че пронася Богу служба” (Йоан 16:2).

Нещо повече: християните ще бъдат толкова мразени, че  ще се случва нещо нечувано и невиждано дотогава – собствените им  родители ще  ги предават на смърт:

“И ще бъдете предадени тъй също и от родители и братя, и от роднини и приятели, и някои от вас ще умъртвят” (Лука 21:16).

“И брат брата ще предаде на смърт, и баща – чедо: и ще въстанат чеда против родители, и ще ги умъртвят” (Марк. 13:12).

Спасителят  казал направо  на Своите последователи, за да нямат илюзии:

“В света скърби ще имате” (Йоан 16:33).

Думите Му се сбъдват буквално още за първите Му ученици – апостолите. Всички те до един са мразени, преследвани, измъчвани и повечето – убити. Св. апостол Павел описва живота на най-любимите Христови ученици така:

“Други пък изпитваха подигравки и бичове, а също окови и затвор, с камъни бидоха избити, с трион рязани, на мъки подлагани: умряха с меч убити, скитаха се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани и измъчвани” (Евр. 11:36-37).                                                                                 

“Дори до тоя час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лицата, и се скитаме” (1Кор.4:11).

“Станахме като измет на света”, казва на друго място в посланията си св. ап. Павел (1Кор 4: 13).

Почти цялата история на християнството е история на омраза и насилие спрямо вярващите в Христа: гоненията през първите векове от иудеите и езичниците, в Римската империя, от овластени еретици след обявяването на християнската религия за официална през 313 година, през османското нашествие, Втората световна война и накрая през комунистическия режим. Дори в мирни за Църквата времена най-верните Христови последователи също са мразени и преследвани, дори убивани от хора, които само външно  носят името християни.

Тези думи на Христос със сигурност са обезкуражавали всеки, който е мислел да стане Негов последовател, ако той е не е носил в сърцето си достатъчно любов към своя Спасител. Точно както действат и днес на мнозина, които искат да бъдат християни, като същевременно обаче не се откажат от удобния си, безпроблемен живот.

От какво ще бъде предизвикана омразата към Христос и неговите последователи? Самият Богочовек я обяснява така:

“Светът Ме мрази, защото Аз свидетелствам за него, че делата му са лоши” (Йоан 7:7).

Спасителят често изобличавал в проповедите Си греховния и лицемерен живот както на книжниците и фарисеите, така и на останалите иудеи, които “ослепиха очите си и вкамениха сърцата си” (Йоан 12:40) и не слушат Божия глас:

“Ваш баща е дяволът, и вие искате да изпълнявате похотите на баща си”, гневно се обръща веднъж към тях Господ Иисус Христос (Йоан 8:44). Спасителят нарича отвърналите се от Божиите закони иудеи “змии, рожби ехиднини” (Мат.23:33), “лукав и прелюбодеен род” (Мат.12:39), “слепи водачи на слепци” (Мат.15:14).

  Омразата към последователите на Христа няма да бъде заради изобличенията им, защото само Господ има право на съд над хората, самите те помежду си нямат. Християните ще бъдат мразени заради проповедта им за Христовото учение на любовта и заради  самия им живот. Св. ап. Павел пише до ученика си Тимотей:

“Па и всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Иисуса, ще бъдат гонени” (2Тим.3:12).

“Тъй да светне пред човеците  светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Мат 5:16), казва Спасителя на апостолите.

Именно тази двойна светлина: на Христа и Неговите последователи ще дразни и ожесточава противниците на Бога. Непобедимостта и виталността на християнството, както и благочестивият живот на християните, благодатно подпомаган свише по един неразбираем за  богопротивниците начин, сам по себе си ще изобличава греховното им съществувание  и заради това те ще скърцат със зъби, ще хулят, клеветят, притесняват и убиват всеки, дръзнал според тях гордо да носи името на Христа. И тъкмо ще мислят че са победители, когато християнството с нова сила ще възкръсва.

А хулените и преследваните ще трябва да вдигнат на рамото си своя кръст Христов: да търпят, прощават и обичат враговете си. Те ще бъдат точно както кротки агнета сред хищни вълци, но как иначе ще свидетелстват за любовта? Как  изобщо ще съществува любовта, ако и те отговарят на злото със зло? Победата на християнството е любовта.

Перспективата за такава саможертва изглежда страшна, но Христос ясно заявява, че всеки един от нас ще бъде изправен пред избора  да бъде или Негов последовател, или Негов противник и че никаква друга позиция: на нутралитет или на безразличие няма да бъде възможна, защото няма да я търпи:

“Който не е с Мене, е против Мене: и който не събира с Мене, разпилява”, заявява Спасителя (Мат. 12:30). И също:

“Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне, или към единия ще се привърже, а другия ще презре” (Мат.6:24).

“Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята: не мир дойдох да донеса, а меч” (Мат.10:34) – казва Спасителя на апостолите и с тези думи ни дава да разберем, че след Неговото идване на земята човечеството необратимо се разделя на две. Това разделение ще завърши окончателно при свършека на света, а дотогава всяко човешко същество ще трябва да направи съдбоносния си избор: дали да бъде “агне” или “вълк” – с други думи дали да е “със” или “против” Христа.

Едни от най-мразените във всички епохи са свещенослужителите, защото именно те вече трето хилядолетие разказват на човечеството за Христа: за Неговото идване на земята като човек, за Неговото учение за любовта, за земния Му живот, чудеса, кръстна смърт и възкресение. Трето хилядолетие те възнасят молитви сутрин и вечер към Небесния отец за целия свят, потапят младенеца в кръщелния купел, поставят нозете му по пътя на спасителното християнство, съчетават го в една плът с избранницата на сърцето му, посрещат целия му дом в храма и го изпращат по последния му път, като продължават да се молят за душата му и след смъртта му.  Ако не бяха проповедниците на Христа, човечеството нямаше откъде да знае за Спасителя на света, за саможертвата Му, за любовта. Именно проповедта им  е  причина за ненавистта към тя – защото “цял свят лежи в зло” (1Йоан5:19) и той не може да търпи противоположното – доброто.

Не търсете героизъм в общоприетия смисъл на тази дума при репресираните свещенослужители през комунистическия режим, защото светския героизъм търси популярност и  светлината на прожекторите. Героизмът при Божиите служители и изобщо при християните има съвсем друго измерение и неговата най-характерна черта е, че се стреми да остане незабелян. В подвига си свещенослужителят, както и всеки християнин, който живее, а не  само ораторства вярата, изпълнява на дело думите на Христа:

“Тъй и вие, кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим (Лук.17:10).

Човекът е създаден от Бога да бъде добър и да твори добро: това е неговото естествено състояние, така че когато той върши добро не прави нещо особено, с което да се хвали.

Изборът да си свещеник сам по себе си означава позиция “със Христа” и готовност за страдания и саможертва. Затова ръкоположението на свещеника става след дълга подготовка. Самото тайнство не представлява  шумен светски празник, а тихо и усърдно моление на клир и миряни в храма. Затова архиереят непременно пита ръкополагания от него свещеник  дали е готов да понесе човешкото презрение, хули и гонение.

“Сине мой, кога пристъпваш да служиш Господу Богу, ...приемай на драго сърце всичко, що и да ти се случи и в промените на твоето унижение бъди търпелив” се казва в книга от Стария завет (Прем. Син Сир. 2:1-4).

Пристъпвайки към служение, свещеникът се приготвя в най-лекия случай за охулване, а в най-тежкия – за смърт. Служението му е низ от скърби, от които може да се оплаче само на Бога. Най-големите му радостите  са  от роденото в “родилни мъки”, за които говори св. ап. Павел:

”Чеда мои, за които съм в родилни болки, докато се изобрази във вас Христос” (Гал. 4:19).

Извършвайки всичко това, той има право само да се утешава че е “слуга негоден, който прави това, което трябва” (Лук.17:10).  И да се надява, че:

“С ДОБРИЯ ПОДВИГ СЕ ПОДВИЗАХ, ПЪТЯ СВЪРШИХ, ВЯРАТА ОПАЗИХ” (2 Тим. 4:7).

Авторът