Елица, сестрата на Петя Дубарова

Елица е сестра на Петя Дубарова - слънчевото момиче на Бургас, което остана завинаги на 17 години и което е знаело, че е "родено с мисията да бъде поетеса". През 1979 г. по време на училищна практика в една бирена фабрика някакъв машинен детайл се счупил. Обвинили Петя Дубарова. Дали обвинението е накарало момичето да вземе приспивателни таблетки?
Петя Дубарова остана една легенда със своята чиста младост, със своята нежна и толкова красива поезия. "Да съхраня това вълшебство" е мисията на 24-годишната й сестра Елица Дубарова.
Тя е уредник на къщата-музей "Петя Дубарова". Преди време крадци са отнесли семейните мебели от стаите, не са пипнали само стаята на Петя, китарата и книгите…
Двете с Петя никога не са се срещали според земните ни представи за място и време. Но Елица вярва, че Петя е жива и й помага. "Усещам я винаги край мен." Двете ( разбирам, че това сравнение е нелепо, но всеки неминуемо го прави ) са толкова различни, но и толкова близки по дух.
Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла! …
(дубар означава добър) - бел.авт.
Сега написаните от Петя с равен, още детски почерк строфи са на бяло пано, окачено на бяла стена в бялата къща-музей на улица "Гладстон" 68 в Бургас. В този дом на Мария и Стайко Дубарови, обгърнат от бръшлян и смокини, е пораснала и Елица. "Родителите ми са обикновени хора. Майка ми е била учителка по български език и литература във вечерното училище, баща ми - началник-смяна в завода за радиатори."
Двамата, вече пенсионери, отдавна са се преместили в апартамент. "Баща ми копае лозето, отглежда краставици и домати, а майка ми пази своята работа в тайна. Винаги мушва лист и писалка под одеялото, когато вляза в стаята й. Все нещо пише и чете книги, но гледа до нас да достига само крайният резултат. Засега - два романа," казва Елица.

Поезия и проза
"Не пиша поезия. Само в училище ни караха да съчиняваме стихотворения и, естествено, от мен се очакваше много." Спомня си как в трети клас задали домашно да пишат за Родината. "Ужас! Пънах се, пънах се вкъщи. Скалъпих едно хилаво стихотворенийце и го занесох в училище." Първият човек, вдигнат да прочете домашното си, била Елица. Станала, прочела стихотворението и зачакала реакциите. Толкова хубави думи казала учителката, все едно е написала шедьовър.
"И тъкмо си викам: "Бре, и аз неоценен талант!" моя съученичка зачете: "Приказка чудна ме носи,/ пее край мене светът,/ тичам с крачетата боси,/ птички над мене летят." Веднага познах стихотворението на Петя - "В родината". Чудно хубаво стихотворение. Явно, детето не е имало съзнанието, че е чуждо, че не трябва да се преписва. Но неприятното беше, че за моите бездарни стихчета се изрекоха толкова похвали, а след този детски шедьовър учителката каза само: "Добре! Седни!" Жената очевидно не знаеше кой е написал стихотворението." Елица не казала, че е Петя, но разбрала, че има хора, които "робуват на предразсъдъка - ценно е това, което е близо до ценността."
От три години, когато преполовила следването си по българска филология в пловдивския университет, не е съчинявала разказ. Въпреки че има много и публикувани, не гледа сериозно на тях. Те са подготовка за нещо, което предстои. "Знам, че в себе си нося идея. Тя зрее, но кога ще се появи наяве, не ме интересува." Времето й извън музея е погълнато от друг вид писане - подготовка на дисертация и лекции като хоноруван асистент по антична и западноевропейска литература в Бургаския свободен университет. "Моето желание е да се осъществя в университетската кариера." Не си води дневник.

Закопчаното яке и разкопчаното яке
"… страданието ми носи щастие. Как си представям страданието - неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях. Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! Аз съм виждала страданието. И как съм го пожелавала само!" Седми септември, петък, 1979 г. е датата, отбелязана над тези думи в тетрадката-дневник на Петя, която Елица ми показва. "Явно, не е можела да споделя всичко дори с най-близките си," обяснява и отгръща на друга страница, където е записано: "Мисля, че така ще си отида, без никой да ме разбере." Душата й е била затворена.
Разтворената душа е на Елица. Веднъж една жена й казала, че нейната душа си ходи с яке с вечно разкопчан цип. Разтваря ципа, показва се и виква: "Това съм аз! Вземете каквото искате от мен!" "Моят живот е споделен. Аз съм напълно открит и откровен човек", казва Елица, която е дала "обет" никога да не лъже (с риск на душата й да стане студено). И не само защото "дубар" означава "добър" и "праведен" човек, а и защото Петя не е лъжела, и заради вярата си във възмездието.
От майка си знае, че доброто и злото са бумеранг. Най-страшното е, че възмездието на злото, което е сторено, идва със закъснение не при този, който го е извършил, а при най-скъпото - децата му. Тогава възмездието е още по-голямо, защото страдат невинни.
Най-лошата сила за Елица е завистта. "Виждам къде е и й се съпротивлявам. Понякога ми е тъжно, защото много хора мислят, че дължа всичко на фамилията си. Друг път се чувствам като боец на ринга, докато изведа нещата до добър край. Но никога не заобикалям тези неща. Много ми е смешно някой като каже: "Застани над нещата." Не, аз не заставам "над нещата" и не ги оставям невидени. Заради това твърде често се налага да бъда силна жена. Помага ми, че в природата ми е заложено да бъда лидер."
Въпреки феминистичните си възгледи Елица счита, че мъжът е "важна част за физическото и психическото оцеляване на жената". Посрещнала е новото хилядолетие с нов прекрасен приятел. Запознали се на втори януари на кафе. Той е художник, агроном, занимава се с реклама. "Много е грижовен." След неколкомесечна връзка Елица смята да се омъжи за него. "Тези неща се решават понякога за един ден" Това той ли е? (На снимката, която ми показва, Елица е вдигнала на ръце някакъв млад мъж.)
О, не. Това е колега от университета. Решихме да демонстрираме кой какво може и аз показвам и физическата мощ на жените. Вдигнах го, разбира се, колко му е."
Силната жена с име на крехко дръвче сваля доспехите само в края на деня. Може би обича най-много зимата и заради дългите вечери, в които се отпуска, докато слуша мистичната музика на "Енигма" и се отдава на добрите мисли.

Морето и планината
"Петя е обожавала лятото и морето. Аз обичам зимата и планината," казва Елица. Изненадва с признанието, че въпреки кармичната си връзка, не разбира морето. "Морето се държи на дистанция спрямо мен. Не ми позволява да проникна в тайните му. Аз и не искам, защото току-виж съм се удавила заради това, че не го обичам достатъчно." Елица е човек на студеното време. Живее в стая с изключено парно. "Не мога да си представя да живея в стая с парно. Може да зъзна, да ми тракат зъбите от студ, но на мен ми е хубаво." Нощем спи на отворен прозорец. Обожава планината.
Докато смело пресича бургаския булевард на червено, сякаш пророкува, че няма да я блъсне кола, че ще живее дълго и иска да посрещне смъртта си в планината. Вярва в мисълта: "Не казвай за някого, че е щастлив, преди да си видял как е умрял" и нейната щастлива смърт би била бялата. "Имам чувство, че ще бъда вечна. Не вярвам човек да изчезва след смъртта си все едно го е нямало. При белия сън просто заспиваш и духът ти се пренася в друго измерение. Някъде отвъд." Вярва в това "отвъд" човешките очи. Да го търсят учи и децата от школата за рисувана коприна и литература, при които ходи всяка неделя.
Веднъж им дала задача да разкажат история за камъка. Едно от децата разказало как камъкът го спънал. Друго - как хвърлило камък и се счупил прозорец. На следващия път едно от децата й подарило камък, намерен на плажа. Голям, колкото детско юмруче, с форма на сърце и розово-червен цвят. Децата изтръпнали, като го видели. Разбрали, че и той има свое сърце, което тупти. "А за да доловиш това туптене, трябва да имаш сетива, с които освен видимото да виждаш и невидимото," обяснила Елица на децата.
Понякога, както казва Малкият принц, невидимите неща са най-красиви. Както красотата да слееш своя видим за човешките ни очи земен път с нечий невидим, както се случва в историята за Елица и Петя.

Статия от 23 декември 2006 г., автор: Ели Славова, www.eva.bg (препубликувана без промени)

-------------------

Редакционно:

Днес д-р Елица Дубарова е вече солидна дама, на над 35 години, омъжена, с две деца, с докторат по филология, преподавател по АЗЕЛ (антична и западноевропейска литература) в кат. "Български език и литература" в Университет "Проф. д-р Асен Златаров", гр. Бургас. Съвместява в дейностите си и ръководството на Дома-музей "Петя Дубарова", участва активно в културния и литературен живот в града и страната. Винаги забързана, винаги заета и разкъсана между ангажиментите в общинската администрация и университетската дейност, успява да отдели време и за приятели (по на чашка кафе); отзивчива, себераздаваща се, готова винаги да помогне. Това е тя - Елица - с духа на Петя в себе си, и със своята ярка индивидуалност - ние си я обичаме такава, каквато е!

Меридиан 27

-------------------