The Intelligence (Разузнаването)

Идеята се раждаше в продължение на седем години. Тя не дойде като прояснение свише, а бе закономерен финал на процес, започнал през април 1992 г.

На 19 април 1992 г. – неделя, научих от националното радио, че “по решение на колегиума на МВР са освободени от Службата за национална сигурност (българското контраразузнаване) 97 служители” с различен стаж.

Като секретар на МВР и член на колегиума знаех, че такъв въпрос не е бил предмет на колективно обсъждане и че става въпрос за еднолично и политически мотивирано решение. Тъй като това бе втори случай, в който ме правеха съпричастен към решение, което категорично не можех да споделя, единственият възможен изход за мен бе разграничаване от ръководството на МВР и подаване на оставка.

На следващата сутрин на бюрото на министъра на вътрешните работи Йордан Соколов бяха депозирани два рапорта. Първият – адресиран до министър-председателя Филип Димитров за освобождаването ми от длъжността секретар на МВР, а вторият – до президента Желю Желев за превеждането ми в запаса. Мотивите ми бяха ясно и категорично дефинирани. Не исках да участвам в новото политизиране на Министерството на вътрешните работи и поредното му превръщане от инструмент на националните и обществените интереси в инструмент на политически интереси.

Доколкото бях първият генерал на МВР, удостоен с това звание с указ на д-р Желев, президентът ме покани на личен разговор, преди да подпише указа за превеждането ми в запаса.

В края на срещата, продължила повече от час, президентът зададе въпрос, породен очевидно от човешка учтивост, но сложил началото на нов период в моята дейност, свързана почти 30 години с българското разузнаване. “Какво ще правите, генерал Бояджиев, като 52-годишен офицер от запаса?”. Отговорът бе спонтанен и далече от всякаква помпозност: “Ще продължа да работя за МВР и за българското разузнаване”.

Година по-късно, след едно почти нормално износване, се роди Българският евроатлантически разузнавателен форум – БЕАРФ. Обединил 99 водещи личности – политици, депутати, дипломати, журналисти, академици и професори, еколози, теолози, икономисти, спортисти и бизнесмени, новото гражданско сдружение си постави като основна цел лобирането за запазване и изграждане на едно ефективно българско разузнаване, способно да защитава националните интереси при новите условия.

Много скоро се убедих във верността на българската народна мъдрост, че не можеш да бъдеш мъдрец в собственото си село. Властимащите не искаха да чуят професионалното мнение на българските специалисти, нито да се вслушат в авторитетното мнение на хора, участващи във формирането на общественото мнение.

Тогава решихме да им дадем възможност да чуят мнението на доказани чужди специалисти.

Стартира амбициозната програма на БЕАРФ под мотото “Разузнаването през ХХІ век”. В продължение на няколко години гости на тази програма бяха бившият първи заместник-директор на Централното разузнавателно управление Ричард Столц, последният директор на разузнаването на СССР генерал Леонид Шебаршин, ексшефът на френското разузнаване Пиер Лакост, “човекът без лице” – един от създателите на разузнаването на ГДР генерал Маркус Волф, началникът на руското контраразузнаване армейски генерал Бобков, съпругата на легендарния Ким Филби – Руфина Пухова.

В хода на тези посещение и в родилите се от тях приятелства започнаха да се прокрадват нови идеи. Една от първите бе да се опитаме да съставим един интересен и достъпен учебник по въпросите на разузнаването. Руснаците трябваше да пишат за американските служби, американците – за руските. Оказа не, че идеята е възможна, но трудно реализуема. Липсата на необходимите финансови средства я превърна ако не в утопия, то в трудно осъществима за момента мечта.

Общуването с тези, които допреди няколко години бяха противници, твърде скоро ме убеди, че всички те имат помежду си много общо – висок професионализъм, висок патриотизъм, отдаденост на работата си без дребни сметки и лични интереси, подчертана човешка толерантност към другия, висока етичност и морал, въпреки че дълги години са били участници в “играта без правила”, готовност и възможност да погледнат отвъд идеологическите рамки и да оценят човешките качества на тези, които идеолозите са превръщали в техни врагове.

Това, което особено ме впечатли, бе, че всички тези професионалисти виждат бъдещето на разузнаването почти по един и същ начин. Убедени, че то ще запази националния си характер и ще защитава специфичните национални интереси на съответната държава, те виждат общите заплахи и общия знаменател в интересите на демократичните общества и все по-нарастващата необходимост от обединяване на усилията и развитието на едно немислимо доскоро сътрудничество.

В резултат на тези няколко години, на тези нови контакти и нови приятелства с хората на разузнаването от много държави се роди на шега мотото “Разузнавачи от всички страни, обединявайте се!”

Днес за мен това вече не е шега, а убеденост, че бъдещето изисква по-добро разбиране и по-добро сътрудничество и в сферата, която доскоро се символизираше от плаща и кинжала.

Споделих идеята си за тази книга с приятели и колеги от различни страни, събрали се през февруари 1999 г. в красивия Дубровник, за да обявят раждането на ново международно списание, посветено на проблемите на разузнаването и сигурността. Изпитах огромна удовлетвореност от това, че бях разбран и подкрепен. Повечето приеха да бъдат преки участници в проекта. Други подкрепиха идеята, но все още не могат да си позволят да пишат автобиографии.

Искрено се надявам, че разказът на тези доблестни мъже за техния “живот на ръба” в служба на национални, а понякога и идеологически интереси и разговорите ми с повече от 40 политици, законодатели, професори, журналисти, издатели, бизнесмени и, разбира се, разузнавачи от Съединените щати и Русия ще помогнат на тези, които прочетат тази книга, да разберат защо разузнаването е една достойна и в същото време обикновена човешка професия и кариера. И защо тази професия освен минало има и бъдеще.

Вярвам, че следващото издание на книгата ще се обогати с изповедта на разузнавачи и от други националности.

С дълбока признателност и благодарност към всички тях, посвещавам книгата ни на просветения и съпричастен читател.

Ген. Тодор БОЯДЖИЕВ

---------------

The gestation of the idea for this book lasted seven years. It did not appear in a vision from above but was the natural outcome of a process begun in April, 1992.

On the 19th of April 1992, a Sunday, I learnt from the national radio that ‘by a decision of the board of the Ministry of the Interior (MoI), 97 employees, with varying periods of service, were to be dismissed from the National Security Service’ (Bulgarian counter intelligence).

As Secretary General of the MoI and a member of the board, I knew that this issue had not featured in the general discussions; it was rather an individual and politically motivated move. This was a second incident in which I had been made party to a decision I categorically could not uphold, so the only solution left for me was to disagree with the MoI leadership and hand in my resignation.

On the following morning, two reports were left on the desk of Minister of the Interior, Yordan Sokolov. The first, addressed to Prime Minister Philip Dimitrov, was on dismissing me from the position of Secretary of the MoI while the second one, addressed to President Zhelyo Zhelev, was on transferring me to the Reserve. My motives were clearly and categorically formulated. I had no wish to participate in the new politicisation of the Ministry of the Interior and its subsequent transformation from an instrument of national and public interests into an instrument of political interests.

Since I had been the first General of the MoI, distinguished with this title by a decree of Dr. Zhelev, the President invited me to a personal discussion before signing a decree for my transfer to the Reserve.

At the end of the meeting, which lasted for more than one hour, the President put a question evidently raised by human courtesy; yet this question initiated the beginning of a new period of my activities linked with virtually thirty years of service to Bulgarian Intelligence. ‘What will you do, General Boyadjiev, as a 52-year-old Reserve General?’ The reply was spontaneous but far from pompous: ‘I will continue to work for the MoI and for Bulgarian Intelligence’.

One year later, following a nearly normal period of gestation, the Bulgarian Euro-Atlantic Intelligence Forum (BEAIF) was born. It comprised 99 leading personalities: politicians, parliamentary members, diplomats, journalists, academics and professors, environmentalists, theologians, economists, sports people and businessmen; the new civil association  defined its main aim as lobbying for the preservation and development of an effective Bulgarian Intelligence service, able to defend our national interest in the new conditions.

Very soon, I understood the wisdom of the Bulgarian saying that no one was a prophet in their own village. The powers did not want to hear the professional opinion of Bulgarian experts; nor were they willing to hear the considered views of the people participating in the formation of public opinion.

So, we decided to give them the opportunity to hear the views of established foreign experts.

The initial, rather ambitious, programme of BEAIF went under the slogan ‘Intelligence into the XXI century’. In the course of the following few years we were visited, under that programme, by the former CIA first deputy director Richard Stolz, the last director of intelligence for the USSR, General Shebarshin, the ex-chief of French intelligence, Admiral Pierre Lacoste, ‘the Man without a Face’ or one of the founders of intelligence in the GDR, General Markus Wolf, the chief of Russian counterintelligence, Army General Bobkov and the wife of the legendary Kim Philby, Rufina Puhova.

In the course of these visits and within the development of these friendships, new ideas began to slip in. One of the first intentions was to attempt to write an attractive and accessible textbook on intelligence issues. The Russians were to write about the U.S. services and the Americans - about the Russians. It emerged that the idea was feasible, though difficult to achieve. The necessary financial resource was missing and this initiative became a dream hard to fulfil at the time, if not a utopia.

Communication with those who had been opponents until a few years earlier very soon convinced me that they all had much in common – a high level of professionalism, a strong patriotism, dedication to the work without petty personal interests, exceptional tolerance towards other people, high moral and ethical standards; all this despite many long years participating in ‘the game without rules’; a readiness and ability to see beyond the ideological framework and value the human qualities of those who had been transformed into their enemies by various ideologies.

It was particularly noteworthy that all these professionals saw the future of intelligence in precisely one and the same manner. Led by the conviction that intelligence would preserve its national character and would defend the specific national interests of the respective state, they were also able to identify common threats and common interests of all democratic societies as well as the ever increasing necessity for uniting our efforts and developing the type of collaboration that had been considered unthinkable at an earlier stage.

As a result of these few years, these new contacts and new friendships with people in intelligence from many states, I invented the humorous slogan ‘Spies all over the world, unite!’

For me, today, it is no longer a joke but a conviction that the future requires a better understanding and a better collaboration in a sphere which until recently was symbolised by cloak and dagger.

The idea for this book was shared with friends and colleagues from various countries gathered in February 1999 in beautiful Dubrovnik to launch a new international magazine concerned with issues of intelligence and security. I experienced a great sense of pleasure when I found understanding and support. The majority expressed the desire to participate in the project. Others supported the idea but could not afford to write their autobiographies yet.

The reader holds the fruits of this idea in their hands.

I sincerely hope that the stories of those courageous men about their lives ‘on the edge’ in the service of national and, sometimes, ideological interests as well as my conversations with more than 40 politicians, legislators, professors, journalists, publishers, businessmen, and, of course, intelligence officers from the United States and Russia will help those who read this book understand why intelligence is at one and the same time a dignified yet ordinary human profession and career and also why this profession has a future as well as a past.

I believe that the next edition of this book will be enriched with the confessions of intelligence officers from other nationalities as well.

It is in recognition and deep gratitude to them all that I dedicate our book to the enlightened and compassionate reader.

Gen. Todor Boyadjiev