Прочувствените елегии на Николай Вълчинов

Той е сред съвременните писатели с най-ясно оформен облик и с най-трудна съдба. В моята ценностна система го поставям редом с най-талантливите обновители на родната ни проза - Емил Тонев, Виктор Пасков, Палми Ранчев, Деян Енев. Всяка уважаваща себе си литература би го ценила и издавала в подобаващи тиражи. Включително и родната. И може би затова делото и примерът на Вълчинов са толкова важни за нас.

Николай Вълчинов доказва нагледно с творчеството си, че и България е имала потискани писатели, работили честно и отговорно за чекмеджето, без непременно интегриране в официозната система, с минимум компромиси и отстъпки на режима. Начетен и ерудиран, с разностранни интереси, освен в белетристиката, Н. Вълчинов се изявява и в драматургията с пиесите “Новият Бим-Бом", “Маяковски", “4+4", той е режисьор и на спектаклите - “Зидари", “Сако от велур", “Една репетиция на “Мандрагора", пише театрална музика, като получава и златен медал за песни на IV-ия Фестивал на художествената самодейност, създава рекламните филми “Авиокомпания “Балкан", “Завод “Вида", “Булстрад", “Корабостроене - Варна", изявява се като актьор във филмите “Смъртта може да почака" (1985) , “Аритмия" (1992) и “Асистентът" (2002) и като композитор и изпълнител на песента в “Мадам Бовари от Сливен" (1991), асистент-режисьор в “Куче в чекмедже" (1982) и “Век или ден" (1984) и режисьор на документалния филм “Българският модел" (1998). Той е пример за ренесансова личност, която има потенциала, но не и възможностите да се реализира убедително в многострадалната ни родина.

Роден на 28.ІV.1950 г. в Бяла Черква, Вълчинов завършва Българска филология в СУ "Климент Охридски" и актьорско майсторство в тогавашния ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов" (1975), в класа на Боян Дановски. Логично е да предположим, че след такава солидна подготовка ще последва и още по-стабилна реализация - при това в театъра, киното, телевизията и литературата (той е член на САБ, СБП и СБФД), но действителността ни се оказва по-различна и по-сурова.

Вълчинов е режисьор в театрите в Стара Загора (1976-78) и Монтана (1978-80). В “Студия за игрални филми" работи като асистент-режисьор и редактор (1987-1991), дори за малко е съветник в несъществуващия вече НСРТ (1999-2001) на човек, “който нищо не разбираше от телевизия", като резултатите се оказват доста скромни, а разочарованията огромни. От театралните митарства остават приличните постановъчни версии на “Сако от велур" и “Зидари", телевизионната му авантюра я помним с популярното, някога, шоу “Клуб на кралете", докато пребиваването на Николай Вълчинов в киното е свързано най-вече със спрените му и нереализирани повече от 10 сценария.

Този случай е наистина скандален и многозначителен за родната ни кинематография. От него ни става ясно, защо в края на 80-те години в България се почувства сценарен дефицит и защо редица автори загърбиха седмото изкуство, превръщайки нереализираните си сценарни проекти в прилични и интересни романи. В тази редица ще открием и Николай Вълчинов и само можем да съжаляваме, че “Послушни момчета" стана роман-събитие, а не ГОЛЕМИЯТ български филм в началото на ХХІ век. Без да забравяме, че името му е свързано и с няколко не много физиономични анимационни ("Вероятна история", 1976; “Ножохвъргач", 1993; “Таралежчето", 1995; “Кучешки живот", 1995) и документални ("Плач за една сянка", 1997; поредица “Старо момиче", 1997) творби, на които е писал литературната първооснова. Надали някой свързва името му и с такива неполучили се (“Амиго Ернесто", 1986) и позабравени ("19 метра вятър", 1985) игрални опуси, които на времето все пак чертаеха физиономията на съвременния български филм с всичките му достижения и кусури.

Това е така и защото днес, десетилетие след премиерата му, Н. Вълчинов продължава да се отъждествява преимуществено с нееднозначно приетия, но емоционално разтърсващ епос на Евгений Михайлов “Сезонът на канарчетата" (1993). Шумните дискусии около него, успехът му сред публиката, включването му в списъка на “Оскар-номинациите", обърна внимание не само на безмерната и непреклонна амбиция на режисьора да доведе след 12-годишни усилия начинанието си до успешен край, но и на автора на сценария, оказал се писател, предложил за първи път през 1981 година като драматургичен текст варианта на своя първи роман “Сезонът на канарчетата". Така малко объркано, но и необратимо, започна преоткриването и утвърждаването на белетриста Николай Вълчинов.

Между първите прозаични опити и усилия на Вълчинов и официалното му издаване (1985) в тоталитарна България минават 14 години. Затова е логично, при публикуването в поредицата “Смяна" (изд. “Народна младеж") на повестта му “Застраховка за магарето", в предговора “Докато гледаме с очите си", Дончо Цончев да се диви на “неочакваната професионална зрелост по отношение на езика, фразата, почти музикалната лекота, с която контекстът се чупи според ситуациите, участниците в тях и намеренията на разказвача". Това наистина е рядкост за всеки млад писател. Цончев греши само в едно, а именно, че Вълчинов е дебютант.

Защото още през 1981 г., след 6-годишни усилия, Вълчинов завършва най-популярния си роман “Сезонът на канарчетата". Вярно е, че успехът е кръвно свързан с екранизацията му, прецизно, ефектно и вдъхновено осъществена от Евгений Михайлов (явно връзката им от работата по адаптацията на Александър-Томовата новела “Смъртта може да почака", 1985, не е случайна). Но също така е истина, че заслугата за успеха на постановката е и на нейния литературен автор.

Самият факт, че Вълчинов тръгва така силно, с такъв антиконформистки патос и хъс спрямо стереотипите, шаблоните и схемите на соцлитературна България, говори за характер и целеустремен талант. Дилогията - “Хиляди целувки" и “Смърт и живот за Малин К." - е впечатляваща сага за смачкания живот на малкия човек в Тодор-Живкова България, където се оказва, че Лили Кръстева няма право на щастлив семеен живот, а синът си Малин тя ще разнася в житейските си митарства като кръстно проклятие, докато самият той загине ненавременно, провидял посмъртно на гроба си девиза на своето изгубено поколение “Роди се и умря".

Страниците на “Сезонът на канарчетата" са изпълнени не само от лайтмотивно повтарящата се песен “Сините канарчета", но и с горчивата носталгия по отминалата, поругана и потъпкана младост, по загубеното в сива пелена, отвратително и изпълнено с пориви време, в което мечтите по един друг свят и живот са премазани жестоко от желязната комунистическа пета, преследваща целенасочено и упорито другояче мислещите никъдници през целия им живот.

Още с този успешен романов опит Вълчинов започва да разработва упорито и успешно кръга от вълнуващите го проблеми (копнежът по един по-добър свят, покриващ до голяма степен ценностната система на “децата на цветята" - хипитата, неутолимият и вечен стремеж към непостижимото и неуловимото във времето, което все ни се струва, че е можело да стане) и герои - неприспособленците - аутсайдери и вътрешни емигранти, хората с трудно победим дух и силно чувство за справедливост, принципните отрицатели на системата, които влизат в конфликт с нея, търпят поражения и страдания, но остават верни на житейската си нонконформистка философия.

Ярък пример в тази насока е непоколебимия неудачник Вълчин в ретро-драмата “Вирян човек" (1983) от сборника “Другаде" (1995). Той е безспорно неординерен дух, със силни съпротивителни сили, измъкнал се от убогата селска действителност, търсещ щастието си в града, в дома на големеца Андон Градинаров, в мимолетна връзка с малоумната Сийка, в желанието да използва техническия прогрес за собствена реализация (провалената демонстрация на възможностите на радиото в градското читалище), довели го накрая до амбицията да емигрира в Америка и да се свърже със събрата си по амбиции, мечтаещ да осъществи полет до Луната.

Типичен сродник на Вълчин е Чавдар Павлов, поетът със златно сърце, неуспяващ да се адаптира към жалката провинциална реалност в повестта “Застраховка за магарето" (1985). Той е типичният нонконформист, родеещ се със Станислав Стратиевия Сашко от “Кратко слънце" (1978), не умеещ, а и не желаещ, да пусне корени в една влудяваща го и отблъскваща еснафска среда. Затова се проваля и като затворнически надзирател, и като шофьор, а става известен, след късните си “конспиративни" публикации в “Средношколско знаме", в градеца като поет. Но тъй като реализацията в сферата на високото изкуство е възможна само в столицата, Чавдар предпочита да си печели прехраната с некролозни репризи. Логична е неудачната му връзка с Тони, която все пак оставя в съзнанието му незабравимите септемврийски дни от съвместната им авантюра във Варна, както и неизбежната последвала раздяла, от която на финала героят излиза не само страдащ, но и помъдрял.

В тази група на “неприспособимите" трябва задължително да включим и държанката Роли (Пролет), пропиляла младост, красота и амбиции в преследването на един по-добър живот (първо с комарджията Венци, а след това с тираджията Хаян) и истината за своето минало (откриването на рождените й майка - Елена и баща - Милойко Станоев, свързано с жестоки премеждия) от прекрасната елегична повест “Други места, друг живот" (1989) в сборника "Другаде" (1995). Пролет е сродница на Лили от “Сезонът на канарчетата", красива и без предразсъдъци, желаеща да достигне лично щастие с немислими компромиси, водещи я до мисълта да емигрира от страната и до нелепата смърт в хладилника на Хаян.

След демократичните промени Вълчинов ни изненада през 1993 година с “Червеният пясък", продължение на “Канарчетата", издаден като “Сезонът на канарчетата II". Писан по горещите следи на разтърсващите разкрития за комунистическите издевателства през 60-те години (Белене, психиатричните клиники), романът би трябвало да се възприеме по-скоро като конюнктурна концесия, но не е такъв, най-вече защото Вълчинов е стоплил повествованието с тръпчива нега и с много гневен патос спрямо абсурдите на тоталитаризма.

В тази му творба сме свидетели на уплътняване и умело доизграждане на основните персонажи, познати ни от “Хиляди целувки" - Лиляна Кръстева, Маргарита-Рита, бащата Кръстьо, но се появяват и нови интригуващи образи като д-р Минев, особено драматичният, сложен и обременен персонаж на леля Ади (Адриана Първанова Костова), внасящи не само колорит, но и бекграунд в сюжета, и уравновесяващи плакатните образи, промъкнали се в “Червения пясък", каквито определено са зловещата надзирателка Любка Хубавата и особено доносникът Върбан, доочертаващи едрите контури на епохата, но изпълняващи предимно служебно-декоративни функции.

“Червеният пясък" доразвива енергията, образната специфика, повествователното майсторство и внушенията на “Сезонът на канарчетата" и е важно свързващо звено с най-смисления и успешен роман в литературното развитие на Николай Вълчинов “Послушни момчета" (1971-1998-2002).

Това определено е Вълчиновият “Амаркорд", неотстъпващ като ниво на “Германия - мръсна приказка" (1993) на Виктор Пасков и много по-добър от “Вчера" (1989) на Владо Даверов. Сътворен по модела на калейдоскопичния сценарий като атмосфера, настроение, герои и патос, той напомня шедьовъра на Артър Пен “Приятелите на Джорджия" (1981) и е много повече кинороман, отколкото типично прозаично произведение. Фиксирайки съдбата на Радосвет Милев (Психула), Валери Галев (Монаха), Цуне, Ангел Ангелов (Али), Елиана, младата съпруга на параноично страхуващия се от подслушвателни устройства ген. Никола Стоянов и на осиновеното от тях, сякаш несъществуващо, корейче Сун, Вълчинов прави мащабен разрез на времето на своята младост, чиито маркери са “Бийтълс", “Ролингстоунс", “Енимълс" и Прага от 21.VIII.1968 г. Чудно, тук внушенията и изразните средства, познати ни от “Сезонът на канарчетата" не дразнят, ако и да ги откриваме отново, може би защото се възприемат като необходими конструкти в изграждането на ефектно-занимателния наратив с обаятелно амбивалентни герои, събрали в себе си ината, амбициите и прекършените полети на генерацията си. Нейни тъжни следи са гробът на приятеля им Мартин, потъналата в мътната сива вода ролка с така и неиздаденият албум на разпадналия се състав “Ленински деца", чиито членове се разпръскват по света - САЩ, Германия и Чехословакия, загърбили завинаги своята любима и омразна България.

Размишлявайки върху нерадостната творческа съдба на Николай Вълчинов, съм наистина впечатлен от неговата упоритост, твърдост, неотстъпчивост и доблест. Той действително не прави компромиси с художественото си дело. Пише и след години издава това, което смята за най-важно и стойностно. Но цената, която плаща за защитаваната позиция, е страшна, непомерна, с фаустовски размери. И толкова нетипична за страната ни.

Николай Вълчинов сякаш не е от този свят и в същото време притежава непобедимия, богомилски дух на народа ни. Изключително образован (с перфектно владеене на английски и руски), неприлично талантлив за географските ни ширини, той спечели войната с комунистическата ни цензура. Времето ще покаже дали битките в миналото са изтощили виталността му и доколко той е актуален и интересен за днешната читателска публика.

Ако “Послушни момчета" намери брод към потенциалната си аудитория, Вълчинов може да разчита на по-нататъшна успешна реализация в новите ни пазарни условия. С течение на годините убедеността ми в това нараства.