В Бургас поезията винаги трябва да бъде истинска…

Като българин, роден в равнината, дълбоко във вътрешността на земята ни, и сега изпитвам и у мен не е затихнала емоционалната завист и душевната носталгия по живот край морето. Отзовавайки се – по-често на варненския и съвсем рядко на бургаския бряг, ставам премного сантиментален и “литературен”.

Започвам бележките си с това признание, защото то по своему ляга в основата на преценките ми за разглежданата тук днешна поезия. От него тръгват асоциации и очаквания, но и мярката за значимост и пълноценност. То оправдава и строгите присъди, на които ще дам израз в изложението си над някои от разглежданите книги. Колкото и нелицеприятни да са те за самите автори, за тях ще напомня – ръководило ме е единствено веруюто, че в Бургас поезията трябва да бъде винаги голяма и истинска…

До мен, като член на журито по конкурса, стигнаха двайсетина стихосбирки – всички те издадени през 2004 година, в повечето изрично е отбелязана авторска принадлежност и присъствие в Бургас и Бургаския край. Оправдаха се очакванията ми – поезията в този град е вечна като морето около него. Разликата е само в това, че то е непроменящо се, а тя – подчинена на капризите на случайността, на таланта на живеещите тук и неговите непредвидими проявления.

Стана така, че очакванията ми да се срещна с поезия – достойно продължение на жива все още и помнена от читателите тукашна поетическа традиция (Христо Фотев, Недялко Йорданов, Илия Буржев) не се оправдаха. Може би причините са, че годишната продукция е “моментна снимка”, че не всичко е представено, че точно сега, през 2004-та, за бургаските поети е “сезонът на скромния улов”… Прави впечатление, че днешните поети на Бургас сравнително рядко опоетизират директно морето. Или ако се срещат строфи в този дух, то е в стихосбирки с по-скромни заложби. Иначе – присъствието му се търси като скрита мярка и дихание, като невидима за пришълеца и чуждото око аура. И друго – младите поети (или по-скоро поетеси) на Бургас издават видими предпочитания към кратките поетически форми.

При опита си за навлизане в света на участващите в тазгодишния литературен конкурс автори, колкото и рискована да е предпоставеността, съм се ръководил от няколко абстрактно звучащи формули – да усетя съвременна чувствителност и адекватния й поетически език, да “чуя” собствен глас и интонации, да ме спечелят преоткрити истини и несъчинени преживявания, да доловя автентична болка, тревоги и търсени опори.

Издадените стихосбирки имат едно обединяващо ги качество – изповедността като предпоставка за тяхното съставяне и отпечатване. Няма сред тях книга, която да е последица от извънлични, конюнктурни съображения, да търси претенциозно себе си извън параметрите на авторовото битие. И за това свидетелстват както преобладаващите количествено строфи по интимни мотиви, така и рефлексът към философското и социално лице на живота.

За съжаление, в една част от поетическите сборници начинът по който е постигнато това, се оказва уязвим и неулучен, обрича поетическите обобщения и внушения да заседнат в пластовете на познатото и баналното, на елементарното и нищо не казващото. Няма как да се позовавам на единични сполуки, които може да излъчи всяка от стихосбирките в тази група – имам предвид общото им равнище. Тук, без да ги йерархизирам чрез реда на упоменаването, си позволявам да включа “От дълбините на душата” и “Среща с вековете” на Елена Великова, “Носталгия” на Неда Мишева-Захариева, “През прозореца” на Румяна Попова, “Морето, Бургас и още нещо” на Мария Брадева, “Водопадът на времето” на Райна Недялкова, “Призма 43” на Симеон Дончев, “Скорости” на Велина Георгиева, “Къс от нанизи свидни” на Атанас Димов…

Няма как Елена Великова да ни спечели с много остарялата си, отдавна преодоляна от българския стих чувствителност, с огрубените политически тематизации, с бананите афоризми и епиграми. В същата стилистика и равнище на поетическото мислене е постигнала себе си и Неда Мишева-Захариева. Или Румяна Попова и Мария Брадева със склонността им към разказност и битовизирани ситуации, с оставането им при тромавия, зле скроен стих. Първата няма как да ни спечели със своето разбиране за живота чрез стиха

“към морето го насочих
и смело в него скочих”,

както и с обобщения от рода на:

“с поглед те прегръщам,
на тебе гръб не обръщам”…

Може би най-категорично и натрапчиво на преден план излизат слабостите в поезията на Симеон Дончев и Атанас Димов. Първият ни пресреща с един претенциозен стих, който чрез стегнатост и ударност цели да защити търсенията на автора си. Но е достатъчно да цитирам финала на един от текстовете, за да се разбере колко далеко е той от истинската поезия:

На времето подвластно
Чакалото ми се изЧака.
Най-подир съм наясно:
Мамата си трака!
(стихотв. “Чакало”)

Ще си спестя цитати от стихосбирката “Къс от нанизи свидни” на Атанас Димов, тъй като те трябва да бъдат или от т.н. “любовна лирика” с нейния ретро- и шлагерен привкус (“Твойте песни сладкопойни…”) или от стихотворения като “Свинска смърт”. Разбира се и той, и всеки друг, имат право така да гледат на света, в този дух да употребяват стиха. Но включили се в публичното пространство на официално обявен конкурс, те вече са поели риска да чуят и нелицеприятни оценки.

Считам, че заради естеството и характера си, е редно да отпаднат от преценка и конкурсно участие: сборникът “Поезия от магическата къща” – заради неговия антологичен, колективен облик, както и “Весели очички” на малката Яна Косева.

С известни свои качества и заряд за общуване с читателя идват няколко от издадените през 2004 г. книги. Имам предвид “Сезоните на чувствата”, “Мокра светлина”, “Мигове от моя живот”. В тях не малко от текстовете са за преживяни автентични състояния на духа, документират неприкрита съотнесеност към биографичното – било в неговите по-земни, било в неговите философско-житейски аспекти.

Няма да скрия затрудненията и раздвоеността си, които срещнах при едновременния прочит на три от обсъжданите поетически книги: “Обеца на вятъра” на Виктория Гоцева, “Мистично пътуване” на Марияна Вангелова и “Лични пространства” на Калина Тельянова. Те ме пресрещнаха с много сходните си черти – с пристрастеността към кратките форми, с възможността за взаимозаменяемост, с естетизирането на склонността към смътните усещания като основа на редица от стихотворните фрагменти. Очевидно е, че не тук, а от следващите стихосбирки на всяка от трите поетеси ще очакваме повече индивидуалност, повече оразличителност в художествената рефлексия.

Намирам, че “Разказвач на стихии” от Иван Брегов стои като най-пълноценна и физиономична стихосбирка сред излезлите през 2004 г. и обсъжданите в обявения конкурс. В неговите текстове откривам една уравновесеност на изповядваните идеи с намерения поетически изказ, овладяност на стиха, ненатрапчивост на внушенията, постигнат и отстояван собствен глас на фона на останалите.

В този смисъл се оформи и предложението ми като член на журито по конкурса – на Иван Брегов с “Разказвач на стихии” да бъде присъдена наградата за поезия. Като допълнително номинирани си позволявам да препоръчам: Стоян Барев с “Мигове от моя живот” и Калина Тельянова с “Лични пространства”. Правя го не само защото те са различни помежду си – със своите качества всеки от двамата онагледява определена позиция на стиха днес.