За какво са съдили Галилей

В историята има политически процеси, за които помним още от училищната скамейка, и между тях, естествено, е процесът срещу Галилео Галилей. Приписваните на Галилей думи: “И все пак тя се върти!”, които били казани в отговор на забраната да се поддържа мнението за въртенето на Земята, не са били произнасяни от учения. Този извод, направен от историците, също е получил широка известност. Затова пък едва ли мнозина знаят до какви странни заключения са стигнали най-новите изследователи на процеса срещу Галилей, особено католическите автори, пък и не само те. Тези заключения се свеждат до това, че не Галилей, а съдиите на Светия трибунал в по-голяма степен били защищавали интересите на науката.

В книгата “Нощните пътешественици. Промяна на картината на Вселената в различните епохи” на А. Кьостлер се казва, че конфликта между Галилей и инквизицията уж била имала съдбоносни последици за западната цивилизация, защото била създала представа за църквата като противник на науката и социалния прогрес. Католическите историци са склонни едва ли не да разменят местата на Галилей и неговите гонители, едва ли не в устата на инквизиторите да сложат знаменитите думи: “И все пак тя се върти!”

Преди всичко те омаловажават откритието на Коперник. Та то не е съдържало нищо принципно ново – заявяват католическите историци. За въртенето на Земята са говорили още в Древна Гърция и Рим. До самата си смърт Коперник изобщо не е публикувал своето откритие – не защото се страхувал от гнева на църквата, а тъй като се опасявал, че ще срещне насмешката на университетските професори, които естествено, са щели да намерят възможност да се присмеят на една така слабо обоснована хипотеза. А великият астроном бил подтикван да издаде труда си от кардинал Шьонберг, доверено лице на папа Климент VІІ, който бил написал на Коперник писмо с настойчивата молба “да запознае научния свят със своето откритие”. Оттук вече не е далеч до твърдението, което още в 1949 г. направи списанието на Американската католическа философска асоциация “Нова схоластика”: ако църквата изобщо била оказвала някакъв натиск върху Коперник, то било единствено с искането той по-скоро да обнародва труда си. Освен това, като се позовават на последните открития в областта на атомната физика и астрономията, част от католическите автори твърдят, че уж “от строго научна гледна точка” възгледите на средновековните теолози били по-верни от възгледите на Коперник. Други не изтъкват това, но подчертават, че теорията на Коперник била слабо обоснована хипотеза и Рим с пълно основание бил препоръчал тя да бъде разглеждана като предположение, а не като доказана истина, т.е. бил вървял в крак с науката. Всичко това не е нищо друго освен изкусно, много ловко изопачаване на истината.

Действително църковните дейци не погледнали веднага на Коперник като на сериозен противник, и то преди всичко защото неговата теория, подлагана на нападки от всички страни, била представяна дори от нейните привърженици само като практически удобен начин за обясняване на видимите явления. Хелиоцентричната система, непризната, но позволена, била търпима именно защото официално смятали, че тя не се отнася до действителните, дълбоки истини, открити от Светото писание, което учело, че Земята е неподвижна. С други думи, църквата била готова да допусне науката, като й отредила подчинената роля на слугиня на богословието, когато учените се съгласявали, че познаваемите от тях закони на природата имат външен и по същество илюзорен характер.

Кардинал Матео Барберини, който в 1623 г. станал папа под името Урбан VІІІ, се отнасял одобрително към трудовете на Галилей в областта на механиката, които били от голямо практическо значение и дори приятелски разговарял с него на научни теми. Като се позовават на това, католическите автори усърдно нападат либералните историци от миналия век, които изобразяват Урбан като представителна “мрачното Средновековие”. Разбира се, този папа не бил средновековен фанатик. Той дори до голяма степен бил изгубил първоначалния порив на контра реформацията и в името на светските интереси, на укрепването на папската държава поддържал противниците на такава крепост на католицизма  като Испания. Урбан поощрявал съюза на фактическия управник на Франция кардинал Ришельо с еретиците – шведския крал Густав Адолф и немските протестантски князе във войната ми против германския император – друга опора на католицизма в Европа.

Папата обаче бил най-малко склонен да отстъпи пред науката по нещо, което той смятал за важна съставна част от духовния арсенал на църквата. Неговото снизходително и благосклонно отношение към световно известния учен Галилей продължавало дотогава, докато не ставало дума за кардиналния въпрос за подчинението на науката на диктата на религията. Нещо повече, дипломатическите маневри на Урбан в защита на светските интереси на папската държава, които нанесли сериозен удар на авторитета на католическата църква, само засилили стремежа на римския първо-свещеник демонстративно да наказва с цялата строгост всякакви прояви на ерес. На папския престол ученикът на хуманистите кардинал Барберини показал, че той бил усвоил йезуитската безпринципност и двуличие. По такъв начин към отколешните причини, поради които църквата преследвала прогресивната научна мисъл, се прибавили и конюнктурни съображения. Именно с това се обяснява съвсем различното отношение към Галилей в Рим по време на процеса в 1633 година.

Обвинението срещу Галилей било отправено във връзка с излизането в 1632 г. на неговото произведение “Диалог за двете най-главни системи на света”. Великият учен бил обвинен, че защищавал идеята за обективния характер на хелиоцентричната система. Инквизицията безпогрешно избрала насоката на удара: в центъра на вековния конфликт между науката и религията тогава стоял спорът за обективното или само условно, прагматично значение на изводите на науката. Величието на Галилей като герой и мъченик на науката не се крие в апокрифната фраза: “И все пак тя се върти!”, а в отстояването на правото на човешкия разум да опознае обективните закони на външния свят – право, което църквата му отричала, тъй като смятала, че истината се съдържа единствено в “откровенията”.

В 1632 г. въз основа на заключението на колегията на инквизиторите папата взел решение да повика в Рим Галилей, който живеел във Флоренция, за следствие и съд. Позовавайки се на крехкото си здраве, 68-годишният учен помолил да предадат делото му на флорентинската инквизиция, която потвърдила, че Галилей действително бил болен и не бил в състояние да отиде в Рим. В отговор последвала заплаха: ако Галилей продължава да отказва да се яви в Рим, той ще бъде докаран в окови.

На 13 февруари 1633 г. Галилей пристигнал от Флоренция в Рим и отседнал в дома на посланика на великия Тоскански херцог. Едва след два месеца той бил повикан на разпит при генералния комисар на инквизицията Винченцо Макулано. Плановете на инквизиторите явно предвиждали ученият да бъде обвинен в преднамерено нарушаване на предписаният на Светия трибунал, датиращи още от времето на първия процес срещу Галилей в 1616 г. За това, че този път инквизицията се готвела да се разправи с учения, ясно говорел характерът на обвинението. Галилей бил обвинен в съзнателно пренебрегване на указанията на църквата, което се смятало за равносилно на повторно изпадане в ерес, на съюз с дявола. А за да представи Галилей като непоправим еретик, който заслужава най-строго наказание, инквизицията, изглежда, не се поколебала да фалшифицира материалите от процеса в 1616 година. Запазени са два акта, датирани съответно 25 и 26 февруари 1616 г., които съществено се различават един от друг. В първия от тях се говори за “увещаването” на Галилей от кардинал Белармино. Във втория след “увещаване” фигурира нареждането Галилей “по никакъв начин” да не се придържа към мнението за движението на Земята около Слънцето. Тази добавка превръщала защитата на учението на Коперник дори като работна хипотеза във вторично изпадане в ерес с всички произтичащи от това последици. Много изследователи на процеса на Галилей още отдавна са заподозрели, че актът от 26 февруари 1616 г. е частична или пълна фалшификация. В подкрепа на това мнение са приведени редица сериозни съображения, включително данни за графологичната експертиза, осветяване с ултравиолетови лъчи, с цел да се открият изтривания и т.н. Особено убедително е обстоятелството, че актът от 26 февруари е в противоречие с протокола на заседанието на Инквизиционния трибунал от 3 март 1616 г. В него пак се говори само за “увещаване”. С други думи, участниците в заседанието и съставителят на протокола явно не са знаели нищо за “предписанията”, които забранявали защитата на хелиоцентризма “по какъвто и да било начин”.

Процесът срещу широко известния учен, който освен това имал  много влиятелни покровители, не можел да се води на основата на документ, чието фалшифициране можело да бъде доказано. А още на първия разпит Галилей успял да разобличи акта от 26 февруари като фалшификация. Ученият представил неизвестно на инквизиторите писмо на Белармино, от което следвало, че в 1616 г. ставало дума за “увещания” и че кардиналът не възразявал против условната интерпретация на теорията на Коперник. Уличените в мошеничество инквизитори изпаднали в отчаяние: нали за основа на присъдата трябвало да послужи този акт от 26 февруари. Сега главните усилия се насочили към издирването на доказателство, че Галилей е проповядвал хелиоцентризма като обективна истина. Галилей се защищавал между хора, които се придържали към различни възгледи. Ако едни от събеседниците, който се обявявал в подкрепа на теорията на Коперник, излагал възгледите си с умение и остроумно, това още не значело, че тези възгледи се споделят от автора на “Диалог”. Понататък, прибавял Галилей, той може да се е поддал на честолюбивото желание да представи в изгодна светлина мнението на привържениците на теорията за движението на Земята, за да може после още по-убедително да ги опровергае. А дори според правилата на инквизицията авторът не можел да бъде смятан за отговорен за изказването на един от героите на произведение, в което други герои заемат противоположна позиция. Така или приблизително така Галилей изградил защитата си на втория разпит – на 30 април, и на третия – на 10 май 1633 година.

Един месец по-късно, на 16 юни, на заседание на конгрегацията на инквизицията Урбан VІІІ взел решение Галилей да бъде разпитан още веднъж. В решението се казвало: “След като се запозна с целия ход на делото и изслуша показанията, светият отец реши Галилей да бъде разпитан под заплаха с изтезания и ако устои, тогава след предварителното отричане, което е силно подозрително за ерес, на пленарно събрание светата инквизиция да го осъди на затвор по усмотрение на светата конгрегация. Нарежда му се да не разсъждава повече писмено или устно по какъвто и да било начин за движението на Земята и за неподвижността на Слънцето или за обратното под страх от наказание като непоправим”. Същевременно “Диалог” на Галилей бил включен в индекса на забранените книги.

Историците, които изучават документите на процеса, изразяват още едно съмнение – дали текстът на присъдата впоследствие не е бил изчистен, “смекчен”. Твърде възможно е “заплахата с изтезания” да не е била само спомената, а Галилей да е бил отведен в килията и да е бил завързан на дибата (средновековен уред за изтезаване чрез разтягане на тялото). На последния разпит на 21 юни констатирали, че Галилей бил “устоял под заплахата с изтезания”, което го спасило от екзекуцията като “непоправим еретик”. На 22 юни била оповестена присъдата: тя оставила Галилей “под силното подозрение в ерес”. Ученият бил осъден на покаяние и затвор. Пред прелатите, които се били събрали в църквата на манастира “Санта Мария”, Галилей прочел продиктуваното му отричане. Той не произнесъл приписваните му от легендата думи: “И все пак тя се върти!” НО този извод бил доказан и от неговите научни трудове, и от всичко, което ученият успял да постигне през следващите години, въпреки непреставащите нападки и заплахата всеки момент, въз основа на присъдата от 1633 г., да бъде хвърлен в тъмницата на светата инквизиция. Известният френски католически историк академик П. Даниел-Роп твърди, че процесът срещу Галилей съвсем не се бил състоял в обстановката на инквизиционен терор и че не можело да се смята, че “висшите църковни власти безусловно и системно са се проявявали като врагове на научния прогрес”. Той само леко ги упреква заради неумението им да обяснят “по какъв начин теологията може да бъде приведена в съгласие с науката”. Заслужава да се добави, че през втората половина на ХХ век и далеч по-изтънчените потомци на инквизиторите заедно с всички техни волни и неволни съмишленици въобще не успяват да решат тази задача.

Трудно е да се каже, дали в Рим са разбирали каква вреда е нанесъл процесът срещу Галилей на и без това подкопания авторитет на папството. Затова пък там отлично са съзнавали, че той е бил израз на вековния спор между вярата и знанието, между религията и “еретичната” наука, т.е. на един конфликт, самото съществуване на който адвокатите на клерикализма днес се опитват да отрекат.