Записано на рабош

АРХИТИП:
“Центърът на света е висша степен на свещеност.
Той е Абсолютната реалност. Превръща участието в участ.
Кръгозорът в кръговрат.
Неподвижният, движещ се – идва.

СЪТВОРЕНОТО ВЕЧЕ

Сложих ръчка на земята. Завъртях силно. От гърба изскочиха искри. Запалиха въздуха. Запалиха мозъка. Вдигнах поглед нагоре. Надигнах се нагоре. Надигнах се на пръсти. От птичи поглед земята е зряща. Служи на очите. Разпарцалена земя. Разграбена от: природата, държавите, църквите, планините. Разделена на очи и ръце, цветове и цветово.

Сребро по съребрена линия.

Виждам невидимото: тревата се смее.

1.

От космичен полет усещам космичното в земята. Нагнетена. Ветроопорна светулка с доставна светлина. Слива се с енергиите, прелива в историческата памет. Земна съдба, нагорещена с надграждане на кармата. Определяна, определяща. Тежък път на тежка земя: от Аспарух до Милин камък, от Лобната скала до Миланската скала.

Лети прилеп под земята.

Земетръс под камък.

2.

Приземих се в София. Тръгнах след ветроопарна светулка. Много мощ в нощта имаше. Подвиквания след говеда: “Гя-гя,гя-я-я-я”. гласове на птици, номерирани: №7, №3, алт, сопран. “Бу-бубу, бу-бубу”. Глас на бухал. Глас на сова. Опростени гласове: “Къш врано, къш рано”.

Звукът пълни въздуха с озон.

Подгоних Михаля, озовах се пред вятърна мелница. Крилете сочеха – Урвич. Последва Драгалевския манастир.

Някой запя: “Злато моме, лято моме”.

Скокове със скокове.

– Дан-дан-дан! – не бърза камбаната, едва тегли собственото ечене.

Пътувах пеш, с кола, с каруца… Вървях по енергийната нормала на България. Тя се движеше с логическа последователност пред кармата.

Стократно повече. Най-общото кратно е земята.

3.

От видяното, усетеното и чутото мозъкът заработи светкавично. Това, което е, пак е. слънцето се движи и всичко се движи. Движението съществува тук, съществува и сега. Това, което е горе, това е долу /І/. Това, което е в нас, е извън нас /-/. Пресичането на вертикалата и хоризонталата раждат  +. Предметът е долу, съдържанието горе. Горе се именува и е цялото, долу се наименува и е част от цялото. Малкото съществува в голямото, неограниченото в ограниченото. Смисълът на живота е: От естественото да изведем свръхестественото. Да бъдем във Вселената, да я пресъздаваме.

Видях сътвореното вече. Египетските пирамиди, Балбетската тераса, пустинята Наска, Ниагарския водопад, Мисисипи…

И да умра, ще живея с остатъчна стойност.

Мактуб – така е писано.