Люба престана да чупи чинии в деня, в който всичките ѝ сервизи свършиха. Но в главата ѝ още звучаха примирените и сторили ѝ се тогава небивали думи на майка ѝ. Стояна беше живяла в съня си толкова дълго, че накрая вече никой не помнеше, че е жива. Затова в онази обречена утрин, когато Люба я видя да отваря очи, тя не можа да повярва...
