Пеперуди

Пеперуди

На мама

1

Люба престана да чупи чинии в деня, в който всичките ѝ сервизи свършиха. Но в главата ѝ още звучаха примирените и сторили ѝ се тогава небивали думи на майка ѝ. Стояна беше живяла в съня си толкова дълго, че накрая вече никой не помнеше, че е жива. Затова в онази обречена утрин, когато Люба я видя да отваря очи, тя не можа да повярва. Старицата се събуди трепереща. Ръцете ѝ се бяха наситили с умиращ живот и тя посочи невиждащо пред себе си. Люба замръзна пред изкривения от артрита пръст на майка си. С последния ясновидски проблясък, който смъртта донася, Стояна тихо изрече: “От пеперудите ще се роди самотата, а ти ще живееш в съмнения!” После треморът я отпусна, а сънят я извика обратно при себе си.

Зловещият глас на предзнаменованието се загнезди в душата на Люба. Оттогава тя започна да чупи чинии. Сега, две години по-късно, когато строши и последната, я налегна отчаяние. Мина време и започна да гори книгите. В тази клада на суетите по невнимание изгори дори и акта за раждане на сина си. Но на него така и не му се наложи да доказва, че се е раждал. Всички бяха убедени, че не е човек, а някакво лоено чудовище, изградено от гниеща самота.

Люба прекара твърде много време съсредоточена в отчаяното си любопитство, породено от думите на Стояна, за да погледне което и да е от децата си. Затова с времето беше спряла да чисти – смяташе хигиената за привичка на жените от миналото. Така постепенно цялата къща придоби вида на изхабената си от любопитни терзания господарка и се покри с дрипав плащ от печално униние. Колкото повече Люба се опитваше да разтълкува думите на Стояна, толкова по-голямо отчаяние я налягаше. Дори не забелязваше как мазилката по стените вяло се бори с излющващата я вечност. Пред очите ѝ бе само образът на треперещата ѝ майка, която беше споменала “пеперуди”. Макар преди много време да ги беше убила всичките.

Люба научи децата си само на едно – да мразят чистотата. Затова, когато дъщеря ѝ Кера донесе първата бърсалка за прах в къщата, Люба я прогони с гневни викове. Тръгвайки, момичето изпусна на земята това, което носеше. Никой не си позволи да вдигне малката бърсалка, тъй като Люба наложи забрана да се докосва всяка вещ на момичето. Тя смяташе, че думите на Стояна са я обрекли на трагично и заслужаващо вниманието на всички бъдеще. Затова, когато Кера се опита да доведе чистотата в дома, по този начин накърнявайки въображаемия авторитет на майка си, Люба я обвини в ерес и за първи път нарече налудничавия си нарцисизъм “религия”.

Когато Люба разбра, че е изгорила и последната книга, излезе от къщата и се върна след три дена. Носеше няколко дебели тома в ръцете си, а когато Петър я попита къде е била, тя отговори:

– До книжарницата. Четенето ще ми помогне.

После се затвори в стаята си и не излезе от там със седмици. Синът ѝ така и не разбра, че тя чете речници. Узна го чак когато Люба излезе от стаята си и каза:

– De mortuis aut bene, aut nihil! Но аз мразя майка си.

Скоро започна да се оплита между езиците. Започваше изреченията на родния си език и често ги довършваше на някой от скандинавските. Петър се уплаши тогава, когато речта ѝ се превърна в конгломерат от несвързани гърлени звуци. За последно разбра какво казва, когато тя замислено рече:

– Ще платим цената... за огъня, който изгори пеперудите.

После започна да вика и да стене на странния език, който Петър вече бе чувал. Тогава той повика Теодора. Единствената медицинска сестра, която някога се беше раждала в Онтос и след която друга не се роди. Още щом прекрачи прага, тя се спъна в бърсалката, която никой не смееше да докосне. Тогава Петър я поведе към стаята, в която Люба отчаяно викаше на неразбираемия език. Теодора влезе и без да се замисли, каза:

– Луда е, при това на немски.

Преместиха лудата в бившата стая на Кера, а Теодора започна да идва редовно, за да се грижи за нея, макар Люба никога да не успя да се подобри. Сестрата се опитваше да ѝ говори, като я накара да разбере, че трябва и сама да поиска да си помогне. Но Люба така и не преживя самотата, породена от безнадеждното любопитство, въпреки всички билки и лекарства, които се вливаха в тялото ѝ. До смъртта си лудата всяка вечер сънуваше образа на Стояна, която умираше в низ от безкрайни вечности.

Скоро Люба започна да пише по стените. Намери писалката, която беше използвала Кера. Тогава за първи път в главата ѝ изникна образът на дъщеря ѝ, която именно тук се беше подготвяла за изпитите по медицина. Съжали, че я беше прогонила и прокле всички бърсалки за прах на земята. Под леглото на Кера намери стотиците листове, изписани със задачи по химия. В ръцете ѝ попадна и несвършващото перо, което Сванте Арениус* подари на дъщеря ѝ, когато дойде в стаята ѝ за първи път. Люба захвърли писалката настрана и зарисува с него криви черти по стените. До деня, в който умря, тя все още не беше разбрала защо го е правила.

Веднъж, след като беше прекарала няколко месеца в стаята си, Петър влезе и я завари да държи перото, рисувайки по последната все още чиста стена. Тя тихо пееше на друг, по-нежен език. Теодора дойде малко след него и като я видя, съобщи на висок глас:

– Луда е. Този път на испански.

 

2

Кера се върна в къщата, когато получи първото и последно писмо от брат си. В него пишеше, че Люба е полудяла. Тогава Кера се върна, но без никога да разкаже къде е прекарала времето си в изгнание. Още от прага на разпадащия се под натиска на нехайството и мръсотията дом, Кера усети силната миризма на вкиснало вино. Спомените ѝ я изпратиха в годините, когато, без да я забележат, тя крадеше бутилките с оцет от шкафа в кухнята. Тогава използваше колби, направени от подръчни материали, за да изследва строежа и свойствата на оцета в стаята си. Така се влюби в химията. И затова, когато на вратата на стаята ѝ за първи път почука Сванте Арениус, носейки ѝ несвършващото перо, тя го прие щастлива както никога.

Сега миризмата идваше от същата стая. Кера я последва и се изненада да види майка си там. Тя не обърна внимание нито на стените, които бяха изрисувани с криви черти, нито на няколкото хартиени чинии, наредени на пода до леглото на Люба. Светът на завърналата се дъщеря се събра в образа на линеещата ѝ майка. Тя цялата се беше пропила с мириса на оцет.

Теодора беше отчаяна от всичките си опити да я отърве от болестта. Грижеше се да сменя кърпите с оцет върху челото ѝ, макар високата температура да ги изсушаваше почти в мига, в който ги слагаше. В един от последните дни Теодора за първи път повярва, че лудостта е заразна. Тогава видя как образът на Смъртта се реализира пред очите ѝ и жадно изпива лечебните свойства на всеки току-що поставен компрес. Но Теодора така и не разбра, че самата тя е от прокълнатите хора с две големи букви “М” на дланите. Затова, когато чу дъха на Кера зад себе си, тя се обърна към нея:

– Първо полудя. А от две седмици е в лапите на странна болест.

После добави:

– Лудостта обаче е по-опасна.

Кера не ѝ отговори нищо. Единственото, което след време щеше да си спомни от този прогизнал от оцета следобед, щяха да бъдат очите ѝ. В погледа на Теодора още тогава се виждаха първите следи на забравата. В началото жената само по-трудно си спомняше какъв ден е или какво трябва да купи за вкъщи. Постепенно започваше да се губи между годините и сезоните. Обличаше палтото си в най-горещите дни през юли, а дойдеше ли ноември, изваждаше летните си дрехи. С времето имената на близките ѝ започнаха да ѝ убягват, докато паметта ѝ толкова се изхаби, че накрая ѝ отне спомена за това как се диша.

Впоследствие Кера също пое грижите за Люба и Теодора разреди посещенията си. Болната се почувства по-добре едва когато Кера спря да ѝ прави компресите. Тя отвори прозорците и проветри стаята. Не успя да изгони само малката пеперуда, която летеше в кръг над свещта до леглото на майка ѝ. Теодора беше обяснила на Кера, че пеперудата била влязла отнякъде още в първия ден, когато Люба вдигнала температура. Сестрата опитала какво ли не, за да прогони създанието, но то не спирало да се върти над свещта. Дори след като спряха да палят свещта и Кера отвори широко прозорците, пеперудата не се махна. Тогава, посъвзела се от болестта, Люба рече:

– Тя е единственото опасно нещо в тази стая на жалка безопасност – и погледна към хартиените чинии, сложени там наместо тези, които преди всеки ден чупеше. – Оставете я да лети. После, след като хвърли една от фалшивите си чинии към стената, заплака.

Кера така и не разбра “опасността”, която се криеше в пеперудата и я остави при майка си. Ето защо, когато малкото насекомо изчезна, Кера го отдаде на Големия лов на пеперуди на брат си.

Петър беше престанал да излиза от стаята си, когато сестра му се върна в къщата. Така той имаше повече време да мисли за образа на малката пеперуда. Първата в Онтос, откакто баба му ги беше изгорила всичките. Започна да рисува крилата ѝ и да лепи скиците си по стените. Скоро Кера го видя да пробива с някакъв странен инструмент стената на кухнята. Когато го попита какво прави, Петър отвърна:

– Трябва да съборя стената, така ще съм по-близо до пеперудите.

Кера не обърна внимание на думите му. Тя забеляза голямата дупка в стената чак когато течението ѝ докара настинка. Петър обаче излизаше всеки ден от там и се отправяше по горските пътеки, покрити с избуяла от дъждовете и топлото време трева. Връщаше се късно и този път минаваше през вратата. Макар сестра му никога да не го забелязваше. Тя разбра какво е правил едва когато намери в стаята му стоте буркана с пеперуди – всичките наследници на онази, която летеше над свещта в стаята на Люба. Тъй като това стана, след като най-сетне беше видяла големия зеещ отвор в стената, този път тя му зададе само един въпрос:

– Защо излизаш през дупката?

Той я погледна и каза:

– Защото оттам гората е по-близо.

Отчуждението на Петър от хората нарастваше с всеки ден. Дотолкова, че започна и да се прибира през дупката.

Кера беше изцяло погълната от грижите за лудата си майка, откакто Теодора престана да идва в къщата. Това се случи, когато сестрата видя в двора на къщата насядали в кръг стотици дяволи. Тогава отново стигна до същото заключение, което още преди години беше направила:

– Лудостта все пак е заразна.

После се затвори в дома си до деня, в който забравата я погълна изцяло.

Така Кера остана сама с майка си в едната и с Петър в другата стая. Следейки промените у него, сестра му виждаше първите плахи стъпки на лудостта. В началото тя беше обвита в було от тайнственост и лесно можеше да се сбърка с добра гостенка. Опивайки се от възможностите, които обсебващата го лудост му предлагаше, Петър постепенно започна да повдига булото ѝ. Най-накрая я видя гола и истинска – такава, каквато бе. Саможивото ѝ обаяние се превърна в спасение за душата му от рошавите лапи на самотата. Кера отдавна знаеше, че брат ѝ ще полудее. Знаеше го още от деня, в който майка ѝ за първи път счупи чиния. В онзи ден тя отново видя Сванте Арениус. Именно той ѝ беше предсказал бъдещето.

 

3

На Кера ѝ пролича, че е бременна чак когато бебето се раздвижи в утробата ѝ. Затова и тя, както и останалите, се убеди в бременността си, след като навлезе в последния триместър. Тогава разбра, че детето е непорочно заченато. Постепенно се наложи някой да ѝ помага и тя нае за домашна помощница Мара, възрастна астматичка. Кера ѝ отстъпи една от празните стаи. Така, когато Кера-Тамара се роди, в къщата за първи път имаше толкова много хора.

Докато Кера-Тамара растеше, за нея се грижеше само старата Мара. Малкото момиче не приличаше нито на майка си, нито на някой друг от семейството. Ето защо Кера бе сигурна, че тя самата е истинска Богородица. Това бяха първите прояви на нарцисизма, който беше наследила от майка си, все още болна от онази странна болест. През това време, докато Кера вече виждаше лика си, изобразен на икони, Кера-Тамара израстваше между отчаяната лудост на баба си и астматичните кризи на Мара.

Един ден, докато още беше малка, Кера-Тамара влезе в стаята на Люба. Тя беше в един от своите пристъпи на адекватност и оживеност. Детето се доближи до леглото ѝ и тя го прегърна, като му се усмихваше. Тогава Кера влезе и видя дъщеря си и майка си заедно. Люба се обръщаше към внучката си така, както в редките си прояви на обич се беше обръщала и към нея самата.

– Каква весела и щастлива носталгия! Това трябва да се превърне в картина! – рече Кера, като за кратко се откъсна от собствените си мисли. И така в коридора, пред стаята на Люба, скоро увисна красива рисунка. Именно в нея щеше да се взира Кера-Тамара, малко преди да разбере за какво са чертичките по стените.

Кера престана да мисли за себе си в деня, когато разбра колко е остаряла майка ѝ. Тя влезе в нейната стая и за първи път я видя да стои изправена. Беше бледа и със сериозен поглед. Чак тогава дъщеря ѝ видя бръчките, които се бяха образували около очите и на челото ѝ. Косата ѝ беше прошарена, а на лицето си имаше кафяви петна. Беше смазана от цялата наложена ѝ безопасност. Грижите, хартиените чинии и незадоволеното любопитство я бяха убили много преди мига, в който се строполи на плочките. В този миг, когато Кера влезе и видя права майка си, преди тя да се срути на пода, Люба ѝ каза само едно:

– Лудостта е клеймото на самотата!

После потрепери и падна мъртва пред очите на дъщеря си. Това беше единствената стая с плочки. Затова, когато Мара най-сетне влезе в стаята, след като Кера я извика с крясъци няколко пъти да дойде, трупът вече беше започнал да изстива.

 

4

Кера-Тамара порасна, без да види и една пеперуда. Тя прекара детството си, изучавайки речниците на Люба и книгите с пиеси, които взимаше от малката библиотека на селото. През живота си момичето така и не узна за Големия лов на пеперуди на чичо си.

Кера затвори брат си в стаята на Люба, а неговата даде на Кера-Тамара. Мара продължи да живее в къщата, грижейки се вече за Петър. Веднъж тя го завари да стои втренчил поглед в една от стените, изрисувани с криви чертички. Тогава тя си помисли: “Тази стая е обречена да бъде обител на лудите”.

Кера дълго се смяташе за нормална. Поне докато Сванте Арениус все още я навестяваше. В деня, в който той спря да идва, тя прозря, че е бил мъртъв от много години насам. Тогава тя повтори думите, които Теодора изрече в деня, когато видя стотиците дяволи:

– Лудостта все пак е заразна.

Кера-Тамара остана единственият наследник на Люба с добро психическо здраве. Тя започна да се интересува от театър в деня, когато отвори първия том с пиеси на Аристофан. По-късно, вече в юношеска възраст, видя как траурна процесия излиза от малкия селски театър. Умряла беше единствената комедийна актриса, която селището Онтос някога беше познавало. В онзи ден Кера-Тамара не можа да разбере защо всички опечалени плачеха. Мислеше, че усмивките са задължителни на погребението на един комедиен артист. В този ден тя реши да върне смеха в театъра.

Започна да шие първите си костюми и да се превъплъщава в героите от любимите си комедии. Някои от тях по случайност бяха оцелели от кладата на суетите** на Люба. Не мина много време и Кера-Тамара се яви за роля в театъра. Тя така добре влезе в образа на полудяла вдовица, погаждаща номера на близките си, че журито я избра веднага. Започна още същия ден, като ѝ определиха да дели гримьорна със Сара – дъщерята на Теодора. Майка ѝ беше ѝ дала еврейско име, мислейки, че така ще я предпази от стотиците дяволи в градината на Люба.

Между двете актриси веднага се зароди приятелство, свързано и с общото минало на майките им. Теодора беше мъртва от две години. Тя така и не беше разбрала, че двете букви “М” на ръката ѝ бяха ѝ отредили по-различна съдба и прекомерна чувствителност. Кера-Тамара се привърза към Сара като към родна сестра, макар тогава още да не знаеше, че това ѝ чувство не след дълго ще се превърне в любов.

Така постепенно дните започнаха да се преплитат между сцената и бурния аплауз на публиката, времето, което двете актриси прекарваха заедно, и последните писъци на живота в къщата, в която Люба беше изпочупила всички чинии. Смъртта се беше заседяла там по-дълго, отколкото където и да е другаде.

В края на последното лято преди съдбовния дъжд от стъкълца, Кера най-накрая напълно се убеди, че е луда. Това стана, след като си спомни за думите на Арениус и се замисли над тях. Беше ѝ ги казал последния път, когато я посети. Но Кера така и не си спомни, че всъщност той беше повторил онова, което майка ѝ каза в мига преди да се строполи на плочките: “Лудостта е клеймото на самотата”.

 

5

Хората в селото Онтос повярваха в жегата, чак когато едно яркозелено дърво се запали и изгоря цялото. Именно него видя Петър от стаята си и повярва, че се повтаря стореното някога от баба му. Един от дните, в които нямаше представления, Кера-Тамара реши да прекара в стаята си. Никога не разбра откъде са се появили всички буркани с мъртви пеперуди. Слънцето огряваше нежното ѝ мъдро лице, докато тя си мислеше: “Сигурно са от прабаба ми. Чувала съм да я свързват с пеперуди.” Тогава още не знаеше, че малко преди да излетят стотиците дяволи, тя ще види първата пеперуда след Големия лов на чичо си.

 

6

Беше късен следобед, когато Петър за първи път излезе през вратата на къщата. Отиде при карамфилите, които Мара току-що беше поляла и започна да рови в пръстта им, забивайки ноктите си все по-дълбоко. После натри с кал челото си и прекоси двора, без да бъде забелязан от никого. След три дни го откриха мъртъв. Лежеше на зелена поляна в гората. Когато откри трупа му, овчарят на селото забеляза само калното петно във форма на пеперуда на челото му и следата от прорезна рана на гърлото. Тогава хората в Онтос се убедиха в човешкия произход на Петър, когото досега бяха смятали за някакво диво чудовище, ловуващо пеперуди.

 

7

Кера все по-често усещаше как някой я наблюдава. Скоро повярва, че това са празните очи на Смъртта. Никога обаче не разбра, че това беше само един черен ангел. Смъртта, и тя като всички други, си имаше свои помощници. В началото Кера виждаше как отстрани я гледа бледа сянка. Постепенно започна да я усеща зад себе си, където и да се намираше. Така един ден се обърна и видя ангела точно зад себе си. Не като привидение, а като наситена с живот фигура. Носеше черно наметало, под което беше изцяло гол. Това накара Кера да реши, че трябва и тя да се съблече. Когато го стори, тя пое подадената ръка на пратеника на Смъртта и тръгна с него като с мил съратник.

 

8

Кера-Тамара разбра, че е влюбена в Сара в последния ден на есента. По същото време видя и първите следи от забрава в погледа ѝ. В началото Кера-Тамара се стараеше да скрие и от себе си какво чувства, за да не се обрича на болката, която недалечната смърт на Сара щеше да ѝ донесе. Болестта на забравата*** се предаваше в семейството на Сара подобно на цвета на очите. Но дори това не попречи на Кера-Тамара дълго време да заспива с мисълта за момичето с еврейско име. Макар да бе сигурна, че то никога няма да я обикне. Най-вече, защото скоро нямаше дори да я помни. Въпреки това, когато един ден Кера-Тамара срещна Сара пред стълбите на театъра и внимателно я погледна в очите, тя вече знаеше, че не може да избегне бъдещето, предрешено от деня, в който прабаба ѝ изгори пеперудите. Оттогава се втурна в чувствата си като подплашена от изстрел сърна. Прекарваше със Сара всеки миг, ала без да ѝ покаже какво отчаяно изпитва. Задоволяваше се само да е до нея и да усеща допира на тялото ѝ, когато двете вървяха заедно. Тесният свят на малкото селище Онтос стана по-широк, а животът за Кера-Тамара по-щастлив. Така те със Сара за първи път изумиха хората с пиеса и в двата жанра – на трагедията и на комедията. Кера-Тамара измисли идеята, а Сара, която досега беше играла само в трагедии, ѝ помогна и написа сценария. Тогава тя не знаеше, че не след дълго забравата щеше да ѝ отнеме възможността да запомни дори заглавието. Постановката се казваше “Люба”.

 

9

Бабата на Кера-Тамара умря години преди децата си. Но тръгна със Смъртта едва когато узна смисъла на последните думи на майка си. Дотогава Люба стоеше в кухнята, без никой да я забелязва. В пролуката между живота и смъртта тя си спомняше за всичките си строшени чинии. Люба беше единственият човек в селото, когото Смъртта дойде лично да вземе. Люба обаче не бе готова да тръгне с нея. Смъртта прие отказа ѝ да я последва и се съгласи да я чака до деня, в който се почувства готова. Тогава не предполагаше колко време ще мине, докато не заваля съдбовният дъжд от стъкълца.

Кера-Тамара отдавна таеше в душата си неизбежната развръзка на всичките си щастливи дни. Разбираше, че забравата все повече обладава Сара. Убеди се напълно, когато момичето започна да се храни с ръце. Но така и не посмя да ѝ каже. Безмълвно гледаше как тя заживява в своята безпаметна вселена. Отчайваше се само като виждаше напразните усилия на приятелката си да изгради своята роля в първата трагикомедия, която трябваше да се играе на сцената на театъра в Онтос.

Когато Кера-Тамара излезе от стаята си в деня на представлението, тя си мислеше единствено за Сара. Беше убедена, че пиесата ще се провали. Затова се спря пред картината на Кера. Тя я беше нарисувала, когато видя майка си да се радва на Кера-Тамара в стаята, цялата изрисувана с черти по стените. Всъщност именно споменът за изрисуваните стени накара Кера-Тамара да влезе вътре за първи път след смъртта на Петър. Загледа се в стотиците чертички, чудейки се защо ли Люба е започнала да ги рисува. Когато по-късно същия ден малките стъкълца разкъсаха плътта ѝ, тя вече знаеше, че те отговарят точно на броя на пеперудите, които Петър някога хвана и затвори в буркани.

Малко преди да тръгне към театъра за първата трагикомедия, която хората в Онтос така и не можаха да видят, Кера-Тамара чу звук, идващ от кухнята. Звук от чупене на чинии. Проследявайки звука, тя влезе в кухнята и видя баба си да троши двата наскоро купени сервиза. Тогава изрече със странен патос:

– Не знаех, че духовете могат чупят чинии.

Люба, която изглеждаше по-жива от всякога, спря бистрия си поглед върху Кера-Тамара:

– Всичко тръгва от старата. Тя изгори пеперудите. Впрочем аз чак днес ще подам ръка на Смъртта.

После добави:

– Преди това ще завали съдбовният дъжд от стъкла и след него дяволите ще литнат в небето. Така предсказанието ще бъде изпълнено.

След това Люба отново продължи монотонно да чупи сервизите, а вятърът, нахлуващ през дупката, която Петър проби навремето, ставаше все по-силен. Предвещаваше буря.

 

10

Кера-Тамара влезе в театъра, като не спираше да мисли за последните думи на баба си. После затърси приятелката си, но никъде не можа да я открие. Реши, че и тя беше повярвала в неуспеха, който щеше да има пиесата. Кера-Тамара се оглеждаше за Сара повече от половин час, когато най-накрая я намери застанала пред старото овъглено тисово дърво в задния двор на театъра. Тя си помисли, че Сара прави отчаян опит да запомни всичките си реплики, втренчвайки се в неподвижен обект. Миг по-късно видя малката пеперуда, която държеше в ръцете си. Кера-Тамара всъщност за първи път виждаше пеперуда. Беше излязла от тисовото дърво, което много отдавна някой беше запалил. Кухият му ствол беше единственото останало нещо от него и сега бе дом на червеи и месоядни мравки****. Кера-Тамара все още не знаеше, че именно това дърво бе запалила навремето прабаба ѝ.

Тогава Сара се обърна и Кера-Тамара видя лицето ѝ. Тя се скова от студ, въпреки топлия ден. Забравата напълно беше погълнала Сара. Точно както бе сторила и с Теодора. Кера-Тамара преодоля шока си навреме, за да види как малката пеперуда литва от ръката на Сара, която рязко потрепери. Треморът, който я обхвана, беше досущ като този, който някога раздвижи за последен път сухите ръце на Стояна. След малко Сара побягна след пеперудата.

Когато Кера-Тамара тръгна да се прибира, все още чуваше зловещия вик на Сара. Устремила се след пеперудата, тя не успя да види зейналата дупка на мястото на дерето, в което хората хвърляха боклука си. Досега то беше винаги пълно. Тази сутрин за първи път го бяха почистили.

Когато стигна пред къщата, Кера-Тамара беше вглъбена в отчаяни мисли и не видя, че Люба стои на терасата. По лицето на баба ѝ се четеше разбиране и покой. Тя каза на висок глас, гледайки към небето:

– Онова дърво... изгори го прабаба ти.

Едва сега Кера-Тамара разбираше. Осъзна, че беше видяла първата пеперуда в Онтос след Големия лов на чичо си, за който чак сега си спомни да е чувала като много малка. Тогава усети как стъкло одраска бузата ѝ. Тя се стресна. Хвана стъкълцето и погледна колко фино бе то. После друго стъкло ухапа челото ѝ и след миг цялото ѝ лице беше нарязано. Но тогава момичето вече знаеше. Не се съмняваше, че именно то трябва да плати цената за убитите пеперуди. Разпери ръцете си и затвори очи. Кера-Тамара беше готова да посрещне съдбата си. Цялото ѝ тяло кървеше. Няколко по-едри стъкълца се врязаха в дланите ѝ и тя остана като прикована на кръст.

Дъждът валеше силно и монотонно. Земята се покриваше с режеща сол, която затрупваше Кера-Тамара под себе си. Тя бе единственият човек от семейството, който не беше посегнал на нито една пеперуда. И Люба. И затова Смъртта дойде лично да ги вземе със себе си. Когато Кера-Тамара се изгуби под стъкълцата, Люба каза на Смъртта, която беше ненадейно изникнала до нея:

– Дъщеря ми бе луда от деня, когато за първи път видя Сванте Арениус. Тя истински прозря само едно – в действителност бе Богородица.

После Смъртта я качи на гърба си и разтвори големите си черни крила. Те полетяха, а скоро на крилата до Люба се оказа и Кера-Тамара. Без нито една драскотина по тялото. Дяволите, които само Теодора видя, най-сетне напуснаха двора и излетяха малко след тях. Къщите в селото вече бяха заровени под хиляди стъкълца. Единствено червеният покрив на къщата все още се виждаше. Там, през една от капандурите на тавана, се беше покатерила Мара. Старицата недоумяващо се оглеждаше наоколо, докато дъждът разкървавяваше скалпа ѝ.

 

* * *

Минаха много години, докато заселници отново дойдоха по тези места. Когато това стана, вятърът отдавна беше отвял стъкълцата и спомена за малкото село Онтос. Новите хора не даваха на селищата си имена, защото вярваха, че носят нещастие. На това ги беше научила легендата за едно далечно село, което било изличено след дъжд от хиляди стъкълца. Затова, когато построиха града си, те му дадоха името Z.

В нощта, когато вилня първата и последна буря в новопостроения град, всички се изпокриха по домовете си. Богатите прибраха бездомните и бързащите забавиха ход, за да вземат на ръце децата си. Блоковете отвориха врати за котките, а уличните кучета пуснаха при домашните. Бурята беше толкова силна, че гръмотевиците за малко не унищожиха някои от сградите. Когато една светкавица проблясна близо до най-високата сграда в града, тя освети образите на стотиците дяволи, насядали в кръг на покрива. Никой от тях не беше продумвал още, откакто Теодора ги беше видяла в двора на Люба. Те се намираха в Ада на тишината. Тогава едно от съществата – мършаво и с големи рога – се обърна към друго, стоящо в центъра на кръга:

– Дали... човеците ще престанат някога?

Въпросът беше към тартора им. Той му отвърна с кръвясал поглед:

– Хората – каза, поглеждайки към мокрия град – винаги се научават. Но никога от първия път. В Онтос никой никога нямаше да забележи човека до себе си – завърши и печално залепи устни.

За няколко мига лицето му беше застинало в горчива гримаса. После замахна с жилестата си ръка и извика на всички:

– Да отлитаме!

Дяволите нададоха зверски вой и полетяха към облаците. След тях се образуваха две завеси от вятър, които се сблъскаха, разпръсквайки капки дъжд.

Скоро бурята утихна и хората наизлязоха по улиците. Животът отново започваше и поставяше всеки на мястото, отредено му от съдбата. В мигове на нужда обаче хората от град Z винаги си помагаха. А и главатарят на дяволите се погрижи да остави някои свои помощници тук. Като пеперудите. Първата от тях полетя в небето, когато бурята спря. Никой не разбра, че това беше същата пеперуда, която някога летеше над свещта в стаята на Люба.

----------------

Бележки:

* Сванте Арениус – химик, открил степента на електролитна дисоциация и доказал значението на свойствата на електролитите.

** Кладата на суетата е публичното изгаряне на светски книги.

*** Болестта на Алцхаймер.

**** Месоядната мравка-дървоточник.