Така ме нареди Животът (и беше благосклонен при това) да бъда рай по пътя към голгота съществително с подробности. Жена.
Душата ми е скитница... Къде ли е скиторила? Навярно е преброждала пътеките към теб?!? Броила си е стъпките, от тук до там, безбройни, и твърдо е вървяла, и винаги напред...
Какво си ти? Прашинка и безкрайност. Земя. Огнище. Обич. И небе. Светът е необятен по случайност. Но в този свят, аз имам само теб...
Знаеш ли... Все бързах да съм голяма. Да прескачам годините, да порасна. А пък ти – хванал ръката ми само бавно, полекичка, ме научи на щастие...
Промъква се надеждата, която е всеки божи път една и съща: откривам се във стъпките на лятото, и винаги към себе си се връщам...
На пейката, с износено елече, със дъх на свещи и тамян, един човек, в безвремието вече, залязваше от непосилност сам.
За петък сутринта си мислех, когато ти не ме събуди. На пръсти, тихичко излезе и цял ден за едно се чудих: Дали си ме целунал нежно?
Как искам да прегърна тишината, в ръце да подържа небето, на капки мислите ми да се стичат и да потъват във морето.
Когато слънцето залязва и мрак прегърне моя свят, тогава вярата угасва и аз сама оставам пак.
Ще си ожуля коленете за последно, ще бягам до припадък следобед, че тича бързо тръгващото детство и утре се събуждаш не тъй млад.
