Във бяло и във черно се стовари,
поръсен с всички цветове и светлосенки,
върху сърцето ми се срина януари...
Гласът на океана всички бентове
и всички брони на душата счупи.
От залеза античен – потече нощта и спука главата му.
Доносници звезди забързаха към крехката му памет
и дълго ровиха.
Не текна кръв,
а някаква ръждива тишина.
Кое течение ме хвърли върху този залив?
Не казвай: особено безвремие,
отричай идеала,
копнежа и протуберансите на светлината,
блестящия син меч на сталактита.
Виждала съм тази сянка, от нощното небе прокудена,
как пада върху розите, човърка раните ми
и крепи тъмната проекция, загледана във пътя.
Мисля си: толкова дръзка е голотата на есента...
