Казват, че и стрехите плачат, когато се ражда жена. Ридаят на глас, изправени срещу небето...
Казват с ръка от маса трохи да не събираш, за да не си изхвърлиш берекета – на прозореца ти са гладните птици...
Изгубихме се, ти на една, аз на другата страна. Ти в ляво, аз в дясно...
Когато съм изтегната върху жегата и слушам мравчени заседания под тила – не съм самотна.
Завръщам се от самотата. Вълците ме изпращат с вой, дори планината се свлича от моите плещи.
Треви както войска, изправени до реката – почетен караул на копача, който стрива жито с камъни.
Опалил Господ Земя и Небе – пещ за съдби и хляб насъщен. Мъж повдига снопи, сякаш дете, в купел сребърен да покръсти.
Очите ти жадно ме пият – единаци, кошута млада видели. Искат стръвно, алчно и вият. Мамя ги с китки тънки и бели.
Все някога ще дойда да отпия сили от Родопа планина. Сълза сред върховете й да скрия и чан да ме събуди в ранина.
Зачеркнали ме от самото раждане. Зачеркват ме в началото на всеки път.
