Един ден камбаните на ада ще замлъкнат. Тогава ще продам на сметка розовите очила. Онази клетка, дето ме отглеждаха във нея...
Няма нужда от поезия, няма нужда от тъги. Късно вечер нека слезем тук, при този бряг и си простим.
огато няма суета а мислите пътуват надалече тогава лятната тъга отстъпва ред на есента и вече приижда нощната река...
Когато вечерта се плъзне – мокра, когато тръгне си денят, когато слънцето не ще те стопли тогава погледни брега...
Мълчанието е изкуство. Нека се прекръстим. От толкова ненужни думи омерзен, възкръсвам.
Една докосната душа тъгува Тя радва се на този световрат. Тя пее и усеща този малък свят. Светът е толкова огромен!
Виждам облаци разпръснати помежду тях – небе накъсано, това е бог, наднича през прозореца, а по-надолу – пролетни дървета...
Красив ли си – не ставай смешен попитай огледалото си утре запазва ли лика ти днешен дори за миг?
Убий ти поета, ненужен е той. Един – безполезен е, никога – твой. Дори и не знае той как да говори, как да се облича, държи и да спори.
Не бързайте, душата си отива. Не ще я върнете назад, а вие – никога не ще се върнете назад.
