Със златния си огнедишащ меч разсече ме на равни половини. Едната я отнесе надалеч... През другата като стрела премина.
Почти отвесен полет. Прикова небето с нож върху земята. Език камбанен – дълго след това възбуденият въздух се премята.
Вдъхновена творба е кокичето. Как изваяна е белотата му! Подозирам, че то е зеница, през която ни гледат отнякъде.
Неочаквано птиците дръзнаха и си тръгнаха от дърветата. Изпищя в замразения въздух отражение на крилете им.
Приличаме на риби, с блясък лунен в смуглите извивки на съня си.
Доверчиво се отдаваме на замайващия юлски дъжд.
Някъде в зеленото мълчание на тоя ден съзнавам родството си с вятъра.
Дай си ръката, приятелю, дай я, не страдай от скрупули... Времето властва влиятелно, време не стига под купола...
Господи, не давай да се влюбя! Нека да избягам от света! Зная, утре като се събудя, няма да съм аз, а лудостта.
Може да нямаш комфорт и пари и радостта ти да е в дефицит, може да нямаш късмета на трима, ала Ключе непременно си имай!
