Когато една врата се затвори, отваря се друга – клише, но вярно. Така е и с днешната ми събеседничка Надя Николова. В момент на безработица, на безизходица, отчаяние и безнадеждност намира в шкаф забравено старо списание за плетки – преди имаше купища такива във всеки дом...
Как се създава пространство? Но не като онова физическо измерение (това го може Бог), а като оазис на идеи, на сбъдване на мечти, доброта, хармония на чувства, цветове, сила и усет за живот. Място, заредено с най-позитивната енергия на душата, с оня живец, който ни държи изправени и дава смисъл на съществуването ни...
Какво има там, след зимата? Бяла надежда за слънце и любов към живота, бухнало вдъхновение, узрели есенни идеи, облечени вече в китната премяна на силни и мъдри стихове, родени на различни езици, но обединени от уважението към духовността и общочовешките ценности, които сближават хората и им позволяват да се разбират помежду си, разговаряйки на универсалния език на изкуството, което се възприема със сърцето.
Често си спомням за това глупаво коте Самсон... Не коте, а котарак – юноша, който с предните две лапи вече излизаше от пубертета. Живееше си той волно преволно с другите хлапаци от старата махала. Отдавна зарязани от своите родители, кварталните котараци възмъжаваха бързо, калени в школата на едно несигурно съществуване, в което напълно липсваха изнежваща домашна хигиена и редовна храна...
От забулената в червеникав прах кола слезе възрастен човек. Мазолестите му ръце изглеждаха големи и за набитото му тяло. Над обветреното лице се вееше рядка, сивкава коса. Затръшна вратата и прекоси пътя. Заслонил очи, впери поглед към легналото в дефилето селце. Наблюдаваше продължително, напрегнато. Беше неспокоен.
Подлудяла е гората в тази слънчева утрин. Дърветата сякаш политат в урвите, надига се земята от буйните води, пътеката чезне по синьото небе. Едно момиче върви покрай яза с върбово клонче в ръка и вика на стария воденичар...
В една дъждовна нощ, след като беше вървял дълго, Апостолът се приближи до село Царацово. Спря до малка къщурка и похлопа. Излезе жена на средна възраст и като го видя, тревожно изхлипа.
– Иван е на смъртно легло... Умира, няма връщане вече...
