Поетът, който не издаде книга, го няма вече между нас. Не се напива до безпамет, не ругае. На никой не досажда и никой от бръщолевенето му не страда.
Вечният стои зад парапета, а по стълбите пак слиза Красотата. Кавалерът – Герб от някаква монета нежно й крепи ръката.
Един печален Арлекино смеха във чаша си наля и в среднощното казино за последен път се смя.
“Осанна” – вика на възбог тълпата и пътя Му застила със цветя. Но толкоз е непостоянна тя – като глухарче, носено от вятър. Познава я Иисус, затуй тъгува; прескръбна е душата Му, боли...
Времето смалява бреговете й – прозрачна тишина тече спокойно, гладко и безпаметно.
Като в замък средновековен, с отдавна преселени отвъд обитатели, животът ми тече. Отварям врата след врата.
С най-тъничкото си длето времето вае нашето съвършенство – голото теме на мъдростта.
Свободата – да бъдеш себе си. Да изпееш един блус, да изпиеш един блус...
С какво да те нахраня, моя мисъл, в това непоетично настояще? Душата ми изсъхна от соленото, от дългото пътуване към утрото.
Пияно пиано, пияно пиано... Пришпорени ноти се удрят в тавана, в прозореца – щърбо парче от луна, а струи светлина, ах, каква светлина...
