Очите, които не се затваряха

Ако в онова блеснало от пролетна роса утро десетината мъже и жени не бяха видели първо в бутилката това, което видяха по-късно в разцъфналата ябълка на учителя Димитричко, над селото и до днес щеше да тегне съмнението, че с ума на учителя нещо се е случило накрая, което иначе никой не би допуснал, като се знае какъв човек беше той.

Странните, извънредни за селото събития започнаха с това, че след толкова опити да бъдат затворени, очите на Димитричко отказваха да се затворят и все тъй захласнати гледаха небето. Седеше учителят Димитричко на пейката пред портата си напълно безучастен, в същото положение, в което го намериха мъжете и жените, а очите му отказваха и отказваха да се затворят.

Най-сетне крехката до прозрачност пъргава бабичка, която опитваше да ги затвори, се сети и извика малко височко за случая:

– Донесете бяло вино в бяло шише! Иска да ни каже нещо човекът.

Мигом всички я разбраха, окопитиха се от оная занесеност, с която досега се бяха щурали около учителя, размениха погледи, разтичаха се мъжете и начаса бутилката бе донесена и поставена пред Димитричковите крака. Безмълвно, като спазваха ред, мъжете и жените наклякаха около бутилката, вторачиха се във виното. Със сигурност оттук нататък всичко щеше да премине в нужната тишина, ако не бе притичала и жената на Ледения Стив от другия край на селото, същата, която ражда всека година въпреки наставленията на селото, че времената не са за деца. Коленичи тя със заспалото на гърдите й сукалче и нахално избута една бабичка, която веднага я смъмри за дългите уши: тази жена имаше силен слух и знаеше какво говорят хората по къщите си.

Неразборията можеше да вземе връх, ако някой не бе посочил широко отворените, вече изгубили блясъка си, Димитричкови очи. В същия миг мъжете и жените се успокоиха, вторачиха се отново в шишето. И ето, видяха учителя на върха на пътеката, която извива иззад Пазвата и идва откъм Петровата чешма. Слиза към селото учителят, стъпва леко за възрастта си и както леко стъпва, спира неочаквано и замира в чуден странен покой, стиснал в ръцете си по една дамаджанка. Очите му са някак кръгли, главата едва приведена и извита встрани; позата му е едновременно неспокойна и отнесена, тъй удивително птича, че мъжете и жените помислиха, че виждат не човек, а гълъб, кацнал в меката светлина навръх Пазвата.

– Да не бяха дамаджанките, ще речеш, че има крила скрити в ръкавите – прошепна прозрачната бабичка, а другите кимнаха. Бяха на същото мнение.

Цървулените чехли на десетината мъже и жени се раздвижиха, затвориха кръга, белите им глави хлопнаха, заключиха го, и, незнайно по какви физически или други закони, светът, който виждаха и предстоеше да видят, ги погълна наведнъж, намести ги в бутилката и те всичко разбраха за учителя, всичко им се изясни предварително и после вече, като видяха ябълката, никак не се изненадаха, ами още по-ясно им стана. Виждаха те учителя, сякаш е пред тях, и освен туй виждаха света през неговите очи и чуваха онова, което той чува.

И ето, от високото гълъбешките очи на учителя виждат разцъфналите по дворовете плодни дървета като едно само огромно дърво, а в близост до сгушените в очертанията на короната му покриви се издига синкав дим. Въпреки разстоянието, и макар че димът се стели ниско, учителят съзира на най-високите клони неестествено стърчат безчет гълъби, неподвижни, сякаш са омагьосани. Учителят едва-едва извива глава и докато се взира, по-скоро прехласнат и унесен отколкото учуден, ушите му лекичко помръдват към тила. В тях нахлуват звуците, които идват от огромната корона, и ония, които трептят навсякъде около него. Звуците нахлуват живо, ведро, и са в такъв чуден порядък, тъй омайни, че му се струва, и на тия от бутилката им се струва, че духът на света, кацнал на небесен облак слиза ниско, да обърне страницата на времето и да припомни на човека, че нявга на земята наистина е било рай, че щом вече хората не го съзират тук, нейде другаде ще се е преместил, но пак нещо е останало от него на земята. “Каква хубост, наглед най-проста – мисли учителят Димитричко. – Първо се обажда магарето, след него кучето, след тях в хор кокошки, патици, пуйки, небесни птици, жаби и всякакви насекоми припяват без почивка… Божия полифония… Ето, чуват се звуци чак от другия край на света, сякаш светът се е свил до размерите на кокоше яйце… И защо да не те чуе кръвта на децата ти през морета и океани? Явила се, казват, майката в образа на гълъб от нищото и заговорила на децата си… В образа на гълъб Божият дух слезе към Човешкия син” – мисли учителят унесен, застанал на върха на каменистата пътека в онази птича поза. Ушите му помръдват към тила, в тях нахлуват звуците, които идват от селото, и ония, които долитат от другия край на света и докато мисли за размерите на тоя свят, кръглите му очи спират върху покрива на останалото без врати и прозорци училище. И ето, още в същия миг потъва в хладината на коридорите му старият учител, а пред него се изправят безчет дечурлига, чисти, сресани; поздравяват го с поклон.

– Добър ден, учителю!

– Добър ден! – отговори учителят, поклони се и той, а когато изправи побелялата си глава, един изгубен свят изскочи от очите му и се затъркаля надолу по баирчето. Той понечи да тръгне по каменистата пътека, но нещо в двора му го привлече и задържа. Както си пулсираше насред сутрешните изпарения и синкавия дим, покривът на къщата му се помести встрани и изчезна изведнъж, тъй както децата преди малко. Появи се на мястото му съвсем друг покрив, с турски керемиди, на върха и около капаците покрит със зелен мъх. Той позна покрива на дядовата си къща, познаха го и мъжете и жените от бутилката.

И ето, полетя учителят, не с крилете скрити в ръкавите му, а с други едни, безплътни криле, и кацна на върха на разцъфналата ябълка пред дядовата си къща. Още щом кацна, разкиха се от пушека, изпълнил двора.

Този пушек се издигаше от мъждивия огън изпод пиростията, поставена близо до ствола на ябълката. Когато кихавицата премина, Димитричко се огледа на всички страни. Дворът на дядо му и съседните дворове бяха същите, каквито ги помнеше от едно време: очертани от жив плет, с нацъфтели извътре плодни дървета. Всичко си беше същото. Димитричко клепна силно няколко пъти, разтвори клоните на ябълката и съвсем ясно видя, баба му, приведена над пиростията, с усърдни и уверени пръсти майстори птици от разтопена захар. И ето, птиците удивително приличаха на гълъби.

Ръцете й сноват от глинената плоча над пиростията, към гергьовската люлка полюлейка, оттам към бебешката шапка над люлката, от шапката към клепналите от цвят клони. Сноват ръцете, пълнят люлката, кичат ябълката със захарни гълъби, а устните на старата редят древен припев – тих, съсредоточен, неразгадаем, само в края съвсем ясен: “До три пъти наредено слово, до три дена отсъдена съдба”.

Киха в туй време земята, задавена от горчивия пушек, издухва ябълковия цвят след пушека и полита нагоре белият цвят, трепти, кръжи бавно над люлката: земното притегляне е изгубило силата си над него. Дивят се мъжете и жените от бутилката, цъкат с езици и ето, виждат през очите на учителя, изгубва се в нищото тази езическа мистерия, и пак от нищото нова мистерия, или каквато там, се яви и я смени. Сега Димитричковата баба излиза от къщата със зеленясалия покрив, върви по обраслия с трева плочник, понесла в закръглените си ръце бяла погача, а от кладенчето на погачата мед се стича по пръстите й.

Светът отново се е свил до размерите на кокоше яйце.

И ето, върви Димитричковата баба към чичото на Димитричко, застанал на другия край на света, насред светла улица, в светъл град, облечен в светъл костюм, а на върха на сламеното му бомбе се мъдри бял гълъб, истински, жив, с човка, крила и перушина. По улицата покрай чичо му вървят хора, но нито те го забелязват, нито той тях. Защото Димитричковият чичо вижда единствено майка си: Върви към него, понесла бяла погача в облени със златен мед закръглени ръце.

– Езичници! – укоризнен глас прекъсна мистериите.

Десетината мъже и жени и жената със сукалчето, което все тъй спеше в ръцете й, изскочиха от бутилката, извиха птичи глави към фелдшерката Райна, застанала пред учителя. Мъжете и жените се изправиха един след друг и кръгът от цървулени чехли се разсипа в прахта на улицата. Очите им бяха зачервени. В тях още пареше горчивият пушек.

– Занимавате се с магии навръх Гергьовден! Оставили сте горкия учител с отворени очи! – фелдшерката посегна към очите на Димитричко. Сега очите се затвориха.

– Не се затваряха, Райне – рече прозрачната бабичка. – А ние от нашите баби знаем, те пък от техните, че щом очите гледат и не се затварят, в стъкло вино може да се види какво последно са гледали очите и какво е мислил човекът в последния си час. И видяхме. Защото, как да повярваш, че един такъв, макар стар, но здрав човек, ще вземе тъй без никакъв знак…

Духнаха в туй време ветрове от всички посоки, както се случва само в този незлобливо озъбен отрязък от България, издухаха думите на прозрачната бабичка, след думите издухаха цветята на плодните дървета и едри капки дъжд се посипаха към земята. А слънцето все тъй грееше на ясното небе. Във въздуха се разнесе остра, свежа миризма.

Светът в този час изглеждаше непорочен, както със сигурност е бил в детството си. И ето, стъписаха се хората от такава непорочност. Стъписаха се, но се съвзеха от едрите дъждовни капки, които потупваха главите им. Спогледаха се.

Мъжете се разбързаха, вдигнаха учителя, понесоха го към двора. Следваха ги ситно, ситно бабичките, фелдшерката и жената със сукалчето, което се бе пробудило от тупурдията и се кокореше на света с ей такива невинни очи.

– Стойте! – извика малко височко за случая прозрачната бабичка и посочи градината.

И ето, застинали по средата на крачката си насред плочника пред къщата, зейнали уста, десетината мъже и жени видяха в ябълката на учителя Димитричко белите гълъби от разтопена захар. Над ябълката и над селото се стели пушек от стотина мъждиви огнища изпод котлите с агнешките дреболии. Цвят от плодни дървета кръжи измежду пушека, едри капки дъжд дотупуркват по земята, а слънцето грее ярко на светлото небе. Нямаше никакъв ни най-малък облак по небето. И въпреки пушека, селото бе озарено от светлина.

Изведнъж жената с кърмачето се завтече, тичешком свали шапчицата от главичката му, и като стигна ябълката, закачи шапчицата при гълъбите. И всички я разбраха, без дори да разменят погледи. Никак даже не помръднаха.

– Седнал е на пейката да чака си синовете си, дето са на другия край на света – каза жената с кърмачето. – Първо е закичил ябълката, после е наредил думите. Досущ като баба си.

– Народ! И учителят… Днес магии, утре литургии. Сигурно свети Георги се черви от срам. Прости им, Боже! – каза фелдшерката Райна и погледна към небето, където е тронът на Всевишния.

В този час мъжете държаха учителя Димитричко в същата седяща поза, в която го намериха, а жените бършеха с длани избликналата мъгла от очите си. Завърнаха се те криво ляво в себе си, разшетаха се, заеха се да приготвят учителя за път.

След този случай всяка пролет, ден преди Гергьовден, селото сяда под короната на онова огромно дърво, в чиито клони се мъдрят гълъби от разтопена захар, да чака децата си, литнали от старото училище към града, оттам към четирите краища на света. Светът в тия дни се свива до размерите на кокоше яйце и хората виждат децата си тъй близо, сякаш са пред тях. Тогава бащите и майките казват на децата си горе долу едни и същи приказки: че ще си идат с отворени очи, както учителят Димитричко, че човек не живее само с богатствата и съкровищата. Тъкмо долитаха отговорите на децата, за човешкото достойнство говореха и за още нещо, когато гласовете им заглъхваха… и се изгубваха децата. А бащите и майките се взираха, избърсваха с длани мокрите си очи, пак се взираха, но като не виждаха вече децата си, кръстеха се до три пъти и отправяха взор към небето, където е тронът на Всевишния. Помайваха се известно време бащите и майките и най-сетне тръгваха да отпенят агнешките дреболии.

Докато се взираха в заклинателното свистене на огъня под котлите, подготвяха душите си за светия ден Гергьовден. Жертвените агнета висяха на ченгели във всяка къща. Чакаха…

-------------------

Из “Пътят на мравките”, Бургас, 2005.