Бонбони

За средата на август, ранната вечер беше прохладна. Краката ми стояха на масата заедно с чехлите. Шишето бира държах в ръце и гледах плейофите на НБА по Евроспорт.

Соня, съпругата ми, вече се беше качила на горния етаж. Умаряше се бързо. Беше в деветия.

Разсъждавах върху остатъка от вечерта. Имах три основни варианта на изживяването й. Най-веселият, изискваше да си сваля уморените от целодневно тичане крака от масата, бавно да ги придвижа до хладилника в кухнята и с нова потна бира, да се настаня обратно за новините. Вторият беше наложителен – да разходя Пъшо. Чуваше се нервното му скимтене вън на двора. Третият и последен избор бе, да изкача дървените стъпала до горе, критичен поглед в огледалото на банята и начало на крепък сън, за трудовите подвизи на новия ден.

Пъшо се разлая зверски отвън и предусетих, че започва четвърти, съвсем нов развой на събитията. Кучето бях отгледал от кърмаче. Майка му го изостави и го храних с биберон. Вече беше тригодишен, но до този ден, такъв особен тембър в лаят му не познавах. Явно бе респектиран от нещо чуждо и далечно.

Пред гаражът отвън, боботеше камион с немска регистрация. От него слязоха двама мъже и една жена. Тя усмихнато ми замаха.

Сузане…, разпознах я от снимките на Соня. Работеше в Дойче веле. До нея стоеше Гюнтер, съпругът й, типичен германец, петдесетгодишен с особена професия. Обиколил всички места по земното кълбо в събиране и изследване на змийска отрова. За Коледа получихме препоръчана честитка с една люспа от “Чата”, най-отровната австралийка.

Другият беше Яне, нашенец. Бил в Мюнхен за кола на старо. Купил си “Опел”. Спрели го за превишена скорост и му задържали колата. Нямал пари за глобата. Гюнтер го взел на “стоп”, но се оказало, че е професионален шофьор и се редували в карането на единия камион, имало и втори, но разказа на гостите секна.

Соня, вече чула глъчката, слизаше бавно, като се държеше с две ръце за перилата. Сузане, просълзена, я прегърна още на стълбата.

Знаех, че ще мине вечност, докато си изяснят, отколко не се бяха виждали, къде последно беше това, кога чака бебето и как хич не се била променила. Добре че бях заредил с бира и след паузата на първите глътки, чух остатъка от историята на пътешествието им.

Тръгнали от Мюнхен с два камиона – лекарства, храни и дрехи. Сузане, провела кампания в радиото и ги събрала за седмица. Двата камиона били рециклирани, подарък от заводите “Ман”. Малко след влизането в Румъния, спрели да починат, влезли да пият кафе и когато излезли, единият от тях бил вече откраднат. Шофьорът му се върнал обратно в Мюнхен с полет от Букурещ.

С другия камион, тримата пристигнали на Дунав мост. Там стояли два дни. Трябвало да платят мито. На третия, шефа на Дойче веле се обадил на министър Вили Шварц, който от своя страна помолил финансовия си колега от наша страна, да освободят товара. И така, вече бяха у нас. Научих и крайната им цел – Домът за сираци в град Велен. Оставаха им още стотина километра дотам. Завършвайки, Гюнтер ме покани да тръгна с тях на другия ден. Съгласих се. Щях да дам своя скромен принос, като преводач.

След малко извадих моят “Голф” и закарах Яне на ЖП-гарата. През това време, Гюнтер беше вкарал “Ман”-а в двора. Отвързах кучето и светнах всички лампи. Въпреки това, сън не ме хвана.

Към 3 часа ми хрумна нещо. Звъннах в полицията. Обясних на дежурния, че единия камион го “вдигнаха” в Румъния и е жалко да плячкосат и този в двора ми.

След минути пристигна една патрулна “Жигулка”. Вътре бяха двама.

– До 7 ще сме тук. След това застъпват другите – каза този с прошарената коса.

Прибрах се и направих две кафета. В якето имах едва наченато “Малборо”, взех го и излязох отново вън. Чукнах им на стъклото и им ги поднесох.

Видимо се зарадваха от жеста ми. Запалиха и ме почерпаха една от моите. Разменихме по няколко общи приказки и се прибрах.

Заспах към шест. Събуди ме лаят на кучето, след около час. Излязох на балкончето. Двете патрулки сдаваха дежурството. Облякох се набързо и излязох при тях.

– Бихме ви ескортирали до домът във велен, но бензина ни е кът – каза пак прошарения, явно беше най-старши или просто по-сговорчив.

Благодарих им. Те запалиха и бавно се отдалечиха в двете посоки по улицата. На вратата ме пресрещна Гюнтер, бос. Видял патрулките и си помислил… Успокоих го и влязохме. От кухнята вече миришеше на прясно сварено кафе. Закусихме набързо. Предстоеше ни не дълъг път, но все пак се приготвихме да потеглим веднага.

Разстоянието минахме без премеждия. Лесно намерихме и домът. За целта бяха пригодили старото училище на градчето. Приюта побираше сто деца. Повечето от тях играеха на двора. Няколко жени в бели престилки се ококориха, когато слязох от “Голфа”, отворих двойната врата и камиона влезе. Те продължиха да седят на пейката, на която може би бяха от сутринта, но видимо смениха темата на разговора. Дечурлигата ги наобиколиха като квачки и ни загледаха подозрително.

Влязохме в сградата. В коридора ни посрещна ниска, пълна, около петдесетгодишна женица. Забравих й името, представи ни се като директора на дома. Едва смогвах да превеждам. Приказваше бързо, видимо притеснена от гостите, макар и отдавна очаквани с нетърпение. Германците учтиво се съгласяваха и кимаха на нейните разводнени разкази. Измина вечност, докато стигнем същността на визитата ни, товара и камион, който дефакто вече беше собственост на Дома. Студен душ я заля, когато чу, че все пак трябва да му се плати митото.

Точно в тази част на деловия ни разговор се почука и в стаята влезе млад мъж с брада, очила и пак с бяла престилка. Представи ни се като главния лекар, знаел немски. Поех голяма глътка въздух и излязох навън. Седнах на една детска пейка и запалих.

Дръпнах два пъти, сам с мислите си. Нямах шанс за трето. Заградиха ме около двадесетина, между три и пет годишни. Две се качиха на гърба, други три мереха шапката ми, останалите дърпаха ръкавите и крачолите в желание да се изявят или просто, че са тук и ги има.

Попитах, около четиригодишен симпатяга, срещу мен, как се казва. Мълчеше.

– Той не говори…! А се казва Найо – изкрещяха, почти в един глас, две-три хлапета.

– Истинското му име е Найден, защото го намерили… в казан за боклук. Работници от “Чистота”, чули рев, преди да го изсипят в камиона – беше се приближила една от детегледачките. Около тридесетгодишна, ниска и съсухрена жена с домашни чехли и плетиво в ръка.

Видя мълчаливото ми любопитство и продължи с монотонно тих глас:

– Полицията открила майката, казвала се Марга. От нея само разбрали, че бащата бил чернокож морски пехотинец от фрегатата “Айзенхауер”, дошла у нас за учения на “НАТО”. Името му не казала и след няколко дни “отлетяла”. Бащата, отдавна бил вече отплавал, а Найо си загубил гласа от рев и студ в казана – жената продължи разказа си все така монотонно, но устата ми пресъхна и ушите ми заглъхнаха.

Излязох и тръгнах бавно покрай оградата. Така и не преглътнах това в гърлото си.

Приближих се до един гараж-супермаркет. Нямах пари за 100 шоколада. Магазинерът ми препоръча голяма торба с десетина големи, лъскави бонбони в нея. Купих едно кашонче, взех го под мишница и почти тичешком се върнах на двора.

Децата, отново на гроздове бяха върху мен. Късах торбите и им раздавах по един голям лъскав бонбон.

Бях съсредоточен в отваряне на пакетите, а също се стараех да не пропусна някой от компанията около мен. Така не разбрах, кога съм дал на Найо моят символичен подарък.

В един миг, черното му поучудено лице, привлече вниманието ми. Той стоеше тихо пред мен. Беше провесил ръце и ме гледаше втренчено с големите си черни очи. Устата му беше издута и точно отпред, стърчеше станиола.

– Трябваше да им ги обелвате! Някои от тях за първи път виждат бонбон – чух зад гърба си гласът на детегледачката.

----------------

Из книгата “Нарисувано с думи”, Бургас, 2006.