“И други истории”

“И други истории”[1]

Голяма част от текстовете на тези “истории” ще намерим в специализираната периодика и най-вече в “Литвестник” (ясно е, че последната “история” е тази на самото книжно тяло, но тя е друга). Това е разбираема и доста развита практика сред средите на пишещите. По този начин “историите” обрастват с “параистории”, металитературният контекст на книгата добива дълбочина и основания за задължителния раздел “Бележки”, публикуван почти винаги след преводите на избрани и събрани съчинения на чужди писатели у нас (емблематични преди 89-та бяха тези на Димитри Иванов например). Особено ценни за литературния критик и историк, те проследяват “хронологията и началата” (“а аз съм човек, който държи на хронологията и началата” – изповядва героят в “Гаустин”), свързват в едно цяло живот и литература, факти и фикция, сън и действителност… След “историите” на Георги Господинов обаче “никоя история вече не е безобидна”, когато аналогиите се превръщат в алегории, а “на гнусливите читатели им прилошава” (“Муха в писоара”). Въпреки това е интересно да знаеш например, че “Съвсем кратък разказ” на Хемингуей, включен в сборника “В наше време”, има връзка – очевидна и документирана – с романа му “Сбогом на оръжията”. Ето кое интересува литературния историк: и двете произведения на писателя са изградени върху спомените му за събитията след раняването му на Италиано-австрийския фронт през Първата световна война и последвалото лечение в Милано и влюбване в медицинската сестра Агнес фон Куровски. В писмо на Хемингуей до Максуел Пъркинс от 7 декември 1938 г. писателят моли да бъде сменено името на героинята в “Съвсем кратък разказ” от Аг на Люс, за да не бъдат съдени за морални щети. Също така важно за историка е кога се е появило произведението в печата, какъв хонорар е отнесъл автора, какво е правил след това, как точно се е появила книгата и пр. Другите като анатоми се интересуват от оголени текстове – неговите скелети, контексти, дълги като черва на коледно прасе смисли.

Удивляват ме перфектно реализираните художествени проекти на Г. Господинов, които макар и немного на брой, постоянно са на гребена на вълната, увеличавайки читателите си, емпатически флиртувайки с едно полукомерсиално, но много интелигентно писане. Не бих казал, че “И други истории” стои изолирано сред разнопосочните творчески дирения на писателя. Напротив, независимо от жанровата си характеристика, темите (а понякога и текстовете) прескачат от издание на издание и от книга в книга; дописват се, доизказват се, полагат поредния добър камък в българския словесен лапидариум. Така, разбира се, е по хоризонтала – книга, подобни на неговите, се появяват на определен срок, надскачайки останалите или отричайки се; по-трудно е когато категоризираме художествените факти по вертикала, по-сложно е, защото освен времето намесваме и субективния фактор. От друга страна нескритата ретроутопичност и универсалност на неговите текстове ги правят “удобни” за вписване в различни книжни проекти, манифестиране на пишещия за сметка на изживяващия се като такъв писател.

21 истории в сто страници ни разказва Г. Господинов. Биха могли да бъдат и повече. Важното е, че дори “Сетна история за 90-те” е история, която “си струва хартията и времето”; важното още е, че всички тези истории (а те нямат край като приказките) оформят паноптикума на 60-70-80-90-те български години (или българската ни “човешка комедия”). Верен на твърдението, че в края на века не може да се пише така, както по времето на Е. Пелин Г. Господинов ни връща чрез спомените си, наистина лапидарни по стил (кратки, изразителни, ясни – нещо, което дълбоко ценя у пишещия), към Историята – мерваме за миг “белите й гащи” в края на 70-те (“Белите гащи на историята”), слизаме в “тартара” (“История с гара”), проваляме въстания, когато ни изсъхнат черешите (“Първи стъпки”), не познаваме вкусовете на имената, защото виновно за това е “объркването на езиците” (“За вкуса на имената”), сънуваме българското ухо – голямо, непослушно, послушно, излъгано, с голяма колкото пранга обеца (“Изковаване на българската обеца”)… Лично на мен ми допадат “историите” около (за, от) Гаустин.

“И други истории”, както подсказва заглавието, е допълващо-отворена книга-история и в този смисъл донякъде е “преходна” в житейската и творческата фактура на автора. Тя продължава да развива фрагментарността на света от “Естествен роман”, но този път споделеността е оформена като “истории”. (В този смисъл тя е “анти” на “Естествен роман”). Или както пише Пшемислав Чаплински по повод полската проза от 90-те: “На мястото на социологията идва археологията на индивидуалната памет, палимпсестът – на мястото на недвусмислената историческа информация, митът за автаркичната частица замества властвалия дълги години мит за фрагмента, търсещ целостта, към която принадлежи”. В контекста на българската прозаическа традиция от последното десетилетие (и повече) белетристиката на Г. Господинов стои така: тя продължава добрата наративна техника с привкус към абсурда на Й. Радичков, Хр. Карастоянов и др. (в това число и чужденци); това не е белетристика на искейпизма и метафизичния славянски наратив; тя не е белязана с маркера “категорично заявена постмодерност (Митко Новков), просто защото не е “постмодерна”, а е надживяла заявените неовангардни позиции от началото на 90-те: “И други истории” е оксиморон – вгледайте се в тези “истории”, те доста често само са номинирани за такива (жанрово), те отстъпват историческите си позиции за сметка на филологическите; и накрая текстовете на Г. Господинов са колкото възвишени, толкова и земни, четими; разликата между етоса и патоса е толкова фина, че не я забелязваме… В този смисъл авторът си е изпълнил задачата: разказвайки ни “непрекъснато историите си” (П. Рикьор), ние вече знаем, че “никой не може да влезе два пъти в една и съща история” (Гаустин).

--------------------
[1] Георги Господинов. “И други истории”, ИК “Жанет-45”, Пловдив, 2001.
--------------------
Публ. във в. „Артфорум“, бр. бр. 39, април 2001 г.
--------------------