“Септември” – драматургия на бунта

“Септември” – драматургия на бунта

“Еквилибристиката” между мироглед и поетика бе методологическия фундамент на определен вид критика, която си бе присвоила ключа към творчеството на Гео Милев: и тръгваше един “естествен” развой към “реализъм”, увенчан с поемата “Септември”… Не се отчита например, че “модернизмът” е и светоглед, а възникващите тук и там противоречия са оставени за сметка на личността Гео Милев, способна да ги съвместява в опасна естетическа смес… Рецепцията на “Септември” задължително се пречупваше през фактурата на историческото събитие: в това изглежда се състоеше и “реализмът” – поемата като резонанс на Септември, 23-та… “Върховенството” на чрезвичайно изкривената реалност оправдаваше пък апокалиптичната визия във финала на поемата – именно като миметически спазъм… “Прочитът” на “фашисткия” съд, санкционирал съгласно ЗЗД автора на поемата, ни изглежда по-адекватен от множество интерпретации: вероятно съдът е открил нещо обезпокоително в творбата, сравнимо с имитативната магичност на един “обред” (революцията, в частност в Русия), нещо като драматургично разиграване (в поемата) на една всепобеждаваща и неотменима революция, “подплатена” в случая с една “антропология” на бунта…

“Развой” обаче към реализъм не съществува: за това “свидетелства” поемата “Ад” появила се (хронологически) след поемата “Септември”; в тази по-късна поема е актуализирана поетика сходна на “Септември”. И в тази поема, както и в “третата” от т.нар. “революционни” поеми, “Ден на гнева”, Гео Милев демонстрира характерното за него примесване на теоретично и художествено: по-точно изпреварващото (и като публикация) “акушерско” вместване на теоретичното: заемането на лексика от критическите му текстове (дори буквални изрази), както и от преводите, които поетът е съпреживявал и пр. От друга страна това създава усещане на манифестност на творбите, за сподавена нормативност. Както и усещането за еклектика (в което поетът лесно би могло да бъде упрекнат). Но по-точно би било, ако го наречем “живот-в-поетиката”, за да изразим геомилевото “отношение” към литературата.

Въз основа на тези разсъждения може да се твърди: често в творчеството на Милев асоциациите “свързващи” различни художествени текстове са толкова мощни, че преминават през формалните “зидове”, които “отчленяват” текстовете по скоро “календарно” – в този смисъл си позволяваме да мислим “Септември” като част (фрагмент) от мащабен замисъл, в който се включват и другите две поеми (“Ад” и “Ден на гнева”, като вероятно “Ад” предхожда като замисъл “Септември”…). Все в този смисъл “Септември” се явява крайна фаза на замислените и обявени в поемата “Ад”: “осем кръга мъки – седем смъртни гряха и осем позорни престъпления на днешния свят.” (Г. Милев).

“Ад” е първата поема от “трилогията” “Божествена комедия” (“Ад-чистилище-рай”). Не е ли всъщност този замисъл на поета “есхатологически” сценарий за предстоящата революция? “Така адът в “Ад” е изтеглен тук, на земята, и така в края “Септември” се пророкува свалянето на небесния рай – отново тук на земята.”[1]

В едно геомилево изказване е зададен и режимът на прочит на поемите: “отхвърляне на всичко, което тежи върху човека като кървава случайност (съдба), на някакви неизвестни тъмни стихии, събрани в една сляпа фикция, наречена бог”.[2]

Друг е въпросът, че пост фактум върху прочита на “Септември” се налага историографската оптика, която “хипертрофира” фикционалния й свят. Дори и в изследвания деклариращи намерение: да се “покаже някои най-общи принципи в изграждането на идейно-художествения свят, оставяйки настрана някои съдържателни аспекти…”[3] “историографското” виждане се вклинява и разцепва поемата на два плана: “Тези гледни точки не са могли да бъдат помирени… Така в единия случай се оформя един събитийно конкретен, документално достоверен пласт…”[4]; и по-нататък: “Очевидно поетът не се е опитвал да отстрани посочената раздвоеност”.[5] Не се е опитвал, защото тя не съществува (освен в съзнанието на изследователя). Всъщност двата “пласта” играят на една и съща сцена.

И не “реалността” (колкото нелепа и свирепа да е), и не някакво поръчение да възпее въстаналия народ, влияят върху изграждането на образния свят на поемата, а желанието (блянът) на Гео Милев да се посвети на театралното изкуство, да режисира…

Кои са тези театрални “елементи”, които преимуществено ни навеждат към различен прочит? Първо: хронотопът на поемата е “предрешен” в условната визия на сценичността: в този смисъл липсва необходимост, която да принуждава автора да “превключва” ту единия, ту другия “план” (“митологичния” и “събитийно конкретния”), според твърдението на Р. Коларов. “Митологично” и “събитийно” се репликират, но не чрез средствата на синтаксиса, а интонационно (декламаторския строй на поемата е подчертаван многократно, въпреки че “дисонансите”, които накъсват мелодиката се основават на графиката, така че не може и дума да става за монолитна декламация)… това не са два “плана”, а нека ги наречем два “модуса” на авторовата реч… “Митологичното” присъства като цитат, развявайки своята отявлена интертекстуалност… И това са пиеси, които Гео Милен е “поставял”: (“Едип цар”, “Електра”; превеждал: “Хамлет” (“какво е за него Хекуба?”); или посещавал (в Германия)… Митологичното изложение е непрекъснато апострофирано (репликирано) от гласа на някакъв невидим “режисьор”: например “Отечеството е в опасност”, “Прекрасно/ но що е отечество”; “Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила… Ахил бе грубата сила”; “Орест със Електра уби Клитемнестра – и загина…”. Чрез тези “цитати” поетът сковава една драматургическа рамка, която споява отделните експресивни фрагменти… Дали пък поемата не разиграва “скрит сюжет”, нещо като генерална репетиция на “Държавата и революцията” (т.е. “внос на революция”… на една “пиеса” вече “разиграна” с успех в Петербург през 1917 г., а “отгласите” за триумфалния й успех са пристигнали у нас именно като преводи на Г. Милев (Маяковски, Блок)? и прозвучалия въпрос: “Кой излъга нашата вяра?” не е реторичен, има се предвид революционните “водачи”, които изоставят въстаналите селяни и предвидливо емигрират… (недоволството на пролетарската критика, че “организирания авангард” никакъв го няма в поемата, отговаря на историческата истина, агентурата на Москва буквално се е самоизнесла през тиха, бяла Дунава, след като е подлъгала “народа”…). Но както казахме поетът няма намерение да гради архитектониката, следвайки стихийния развой на септемврийското въстание, а да изобрази мащаба на метафизичния бунт в “народната душа” (от типа на този изобразен от Достоевски, най-вече в нихилистичен аспект; тук не бихме пренебрегнали и личностното влияние на анархиста Г. Шейтанов)… Би могло веднага да се възрази, че в текста присъстват твърде много “реалии”, за да разглеждаме “Септември” като постановка – например прословутата топонимия: “Мъглиж, Стара и Нова Загора, Чирпан, Лом, Фердинанд, Берковица, Сарамбей (с поп Андрей) – градове и села” и т.н.; само че въпросните топоними бутафорно “стърчат” (като потьомкински села!) в текста, но вписани в една сценографска пейзажност – в случая уплътнена със спомената “документална” мистификация…; (а топонимията винаги регистрира, освен “географско” и историческо присъствие в дълбочина; в случая обаче второто е изличено от контекста… “Историята” символизира традиционното статукво, нещо, което предстои да бъде разрушено… срещу кого всъщност е насочен и изстрелът (самоубийствен?) на поп Андрей).

“Сценографски” са всички изображения от рода: “на нощта вкаменения свод”, “хиляди черни ръце в кръга на вкаменения свод”, “хиляди черни ръце – в червения кръг на простора”, “бесилки разпериха черни ръце/ привидения в мъртва мъгла” – екстатичност, наситена с театралност… “мизансценното” разпадане на народа (на статисти): “изпокъсани, гладни…” и т.н., “се спуснаха”, “като отприщено стадо”, но сякаш подчинени на невидимия режисьор (кукловод!)… който сякаш мимоходом маркира в режисьорския си “екземпляр” на текста: “Започва трагедията”!

Не е възможно да не забележим играта с осветлението (известно е, че Гео Милев е новатор и в тази насока – в използването на технически средства на сцената): “нощта се разсипа в блясъци…”, “Слънчогледите погледнаха слънцето”, “Блясна над родни Балкани…/ светкавица-гръм…”; и постепенно намаляне на “осветеността” след погрома: “Там горе далечни и близки хълми потъмняха…”, “нощта падна тъй ниско”, “горящи села озаряват далече…” (ето ги пак потьомкинските декори!). Сценично е и движението на героите: “Първите (т.е. стъпващите срещу евентуалната публика) паднаха в кърви”. Сценична видимост е налице и в епизода с екзекуцията на поп Андрей: “Попа стоеше огромен/ изправен…”. Откриваеми в поведението на поп Андрей са и реликтовите следи на една гостуваща постановка на МХАТ, оказала въздействие върху тогавашната духовна ситуация у нас: “Братя Карамазови”. Образът на Иван Карамазов (изпълнен от големия руски актьор Качалов) задава в тогавашния културен контекст един нов биографичен архетип – този на бунтаря (но бунтар, покриващ нормативите по Ницше…). Ето и впечатленията на самия Гео Милев: “Постановката на “Братя Карамазови” е сложена върху принципите на тъй наречения условен театър…”, “така зрителят в театъра гледа” (курсивът е на Г. Милев); и по натам: “Зрителят чувства кошмарния ужас и съкрушението в романа на Достоевски: в душата на зрителя се разтваря бездна, огнена, изгаряща, очистителна: сцената е постигнала своята задача: това е задачата на сцената”… Ще отбележим, че Гео Милев написва и отделно стихотворение за актьорската “игра” на Качалов. В тази връзка можем и да отбележим и нежеланието на доктринерската критика да “признае” поп Андрей за “типичен” революционер, ясна е, че неговия анархокомунизъм е инспириран вероятно от въпросната постановка: и ако тук направим една аналогия с “Братя Карамазови” – последният изстрел на епичния поп отправен към “храма”, би съответствал на “връщането на билета” от Иван Карамазов; така и заклеймителното “Долу бог!” намира своето оправдание…

Финалът на поемата (който Е. Сугарев тълкува като “преобърнат апокалипсис”) може да се разглежда като стоварване върху земята (“ррррррррр…жт-пляс!”) на гигантската Deus ex machine на традиционния културен механизъм; машинарията е непоправимо дефектна (разкъсана е митогенната й трансмисия: “Септември ще бъде май!”)…

След сакраменталното: “Земята ще бъде рай!” – остава раят да бъде “снет” (а добросъвестния театрал Гео Милев е маркирал дори и дейността на сценичните работници: “с въжета и лостове”)…

--------------------

[1] Сугарев, Едвин. “Българският експресионизъм”, С., 1988.

[2] Милев, Гео. “Отворено писмо до г. Борис Вазов”, сп. “Пламък”, ІІ, стр. 5.

[3] Коларов, Радосвет. “Структура на идейно-художествения свят в поемата на Гео Милев “Септември”, Лит. мисъл, кн. 5, 1976.

[4] Пак там.

[5] Пак там.

--------------------

Публ. в “Ходове на въображението”, Бургас, 2009.