Трите майки

Трите майки

Ранната пролет доказваше своето присъствие. Стаени през зимата в почвата живите семена се размърдаха, пробиха рохкавата почва и покриха полето и градинките с първата зеленина. По улиците и полето се виждаха хора, хвърлили зимните наметала и каскети, калпаци и забрадки. Деца пропускаха с велосипедите си по все още тихите улици или играеха по околните празни места къде с топки, къде с надбягване, като че ли бяха на състезание. И морето сякаш се пробуждаше, а бризите вече разперваха “криле” и раздвижваха клоните на храсти и дървета.

От домашните любимци, които имаше в квартала, се разхождаха насам-натам, като че ли за първи път идваха тук. В този ден и чичо Стамен сложи верижката на своя Бобчо и го изведе на първата пролетна разходка. Като огледа полето, което опираше до крайните жилища, не се поколеба и тръгна към близкото блато. Щом наближи неговия бряг и видя, че няма опасности за кученцето, свали верижката и го пусна на свобода. И като всеки любимец и обичта към него му поръча да не се отдалечава от мястото около блатото и види ли нещо интересно, да му се “обади”. Какво чу и какво разбра Бобчо никой не можеше да каже, но бързо се раздвижи, като че ли цяла зима е било вързано. Онова, което направи впечатление на Стамен, беше, че за разлика от друг път много често търсеше нещо в тревата, във все още нераззеленелите храсти и големите казани за боклуци.

Стамен се любуваше на игрите му, но когато наблизо дойде овчарят, който също беше извел стадото на прясната трева, двамата намериха тема за разговор. Нямаха някаква тема, а каквото им дойде на ума, за каквото се сетят. Особено много се смееха, когато някой от тях каже някоя смехория или нещо интересно. По едно време съвсем изведнъж бай Стамен се сети за Бобчо. Потърси го с поглед във всички посоки, но все не го откриваше къде се е свряло. Сподели тревогата си със своя събеседник и тръгна да го търси. Тук Бобчо, там Бобчо, но все го нямаше, като че ли вълк го беше изяло или е потънало в блатото. Затова, че не го открива вече половин час, Стамен се тревожеше не толкова за Бобчо, отколкото от оная кавга и приказки, с които щеше да го полее жена му. За нея то не беше само куче любимец, но и като дете. Като дете, защото вече осем години, откакто заживяха със Стамен, нямаха деца. Бог все още не беше ги дарил с онова, което чака всяка млада жена и мъж след женитба.

С тези си мисли той продължаваше да дири Бобчо. Мина по целия бряг на блатото, викаше го непрекъснато, но и на ум не му идваше да се завърти около казаните, големите, които се виждаха и от луната, и от две крачки до теб. Изморен с намерението най-сетне пък да му даде мъглата, бай Стамен реши да заобиколи прословутите казани. Щом се сети веднага се затича и само когато беше на около десет метра от тях, чу лая на Бобчо. С него обаче имаше и някакъв друг звук, което направи впечатление на бай Стамен.

– Къде ходиш ти бе, хаймана – сряза го стопанина и приклекна до него да го погали, но кученцето веднага го напусна и ту отиваше до контейнерите, ту се връщаше, като квичеше някак особено, както го чу първия път.

Успокоен, че е намерил кученцето и го виждаше пред себе си, не обърна внимание на лаят му и скимтенето. Нито пък пожела да види за какво ходи и се връща от контейнера. По едно време кученцето не го напускаше. Скачаше по гърба му, захапваше панталона му и продължаваше да скимти. Когато се връщаше от контейнера тичаше с все сила.

– Абе защо не отида да видя какво толкоз има в този контейнер – рече си бай Стамен и скочи от мястото си.

Отиде до казана, а Бобчо беше вътре и облизваше нещо, както прави кучката с малките си кученца.

– А? Това какво е? – запита се Стамен и се наведе над мястото, където беше кученцето.

Дочу му се някакъв детски глас, по-точно тих и забулен плач. Наведе се и разгърна някакъв стар памучен чувал, а в него… току що като че ли родено бебе. Без да се колебае и мисли, взе бебето с чувалчето и вече беше готов да тръгне. Страхуваше се хора да не го видят и затова загърна бебето с чувала и забърза към дома си.

– Не е ли рано да си отиваш? – обади му се овчарят, но Стамен се направи, че не чува и продължи да крачи към дома си. Кученцето вървеше пред него, като че ли и то се радваше на намереното бебе. Като прецени какво носи, той правеше всичко възможно, макар че апартамента му беше наблизо, да не среща хора.

– Стамене – провикна се някакъв негов приятел, който му каза, че има да му каже нещо. Направи се, че не го вижда, че не го чува и продължаваше към входа на жилищния блок. – Бобчо е много болен – добави той като оправдание, че не може да го приеме и че трябва да го носи на лекар. Дали го чу или не, Стамен отключи входната си врата, влезе бързо и отново завъртя ключа.

– Василке! – извика на жена си, която правеше закуска в кухнята.

– Какво викаш толкова бе? Какво се е случило? – отговори му тя, но не тръгна към него.

– Ела, ела бързо да видиш какво намерих – извика не съвсем тихо, но тя пак се направи, че не чува.

Минута след второто повикване Василка влезе в стаята, където беше Стамен.

– Намерих го хвърлено при контейнерите. Бобчо го намери.

– Бебе?! – учуди се Василка, но много се зарадва и веднага го занесе в спалнята. – Ах, че е хубаво! – възкликна жена му и добави, че трябва да се направи нещо, за да се нахрани. – Знаеш ли, това ще да е Божи дар – добави Василка и се разплака.

Щастливците изкъпаха детето, сложиха го в разкошни дрехи и след като поумуваха, решиха да отидат в друг град да живеят, тъй като там хората няма да знаят, че не са имали деца, че никой няма да знае, че това не е тяхно дете. Стамен и Василка се успокоиха и мъжът й каза, че ще направи всичко възможно да не се явят някакви последици. И двамата приеха, че да отидат в друг град е най-добре, защото иначе трябва да се обадят в полицията или да върнат детето в контейнера.

– Аз нямам сили и кураж да направя това – рече мъжът й.

– А мислиш, че аз мога да го направя ли? – като избърса сълзите си. Бебето вече спеше.

В крайна сметка бяха категорични да направят това, което решиха преди малко. Стамен обаче предложи два-три дни да наблюдава дали някой няма да дойде да го търси, да се появи майката.

В края на втория ден се появиха мъж и жена. Стамен прецени, че те са несериозни, особено като видя какви дрехи носеха, какъв външен вид имаха.

– Боже, прости ми. Кажи ми да се радвам ли, боже, или да тъгувам, че отнемам детето на една майка, която може и да не го гледа. Ако това е грях, прости ми. За нас това е твой дар, за което ти благодарим. Обещаваме, че ще го отгледаме – рече през сълзи жената на Стамен, а после отиде до иконата и целуна божия кръст.

Василка и Стамен се преселиха в село Морско, в най-източната част на морето. Къщата, в която отидоха да живеят, беше изоставена, но много бързо заприлича на оазис. Бисерчо – така кръстиха детето – растеше, но веднъж се разболя много тежко. Въпреки това на втория-третия ден започнало да тананика някаква мелодия. Всичко това добре, но изследванията на кръвта на детето лекарите констатирали, че има несъответствие в ДНК.

– Това дете ваше ли е? – учтиво, с голямо внимание ги запита лекарят.

Стамен се поколеба да отговори, жена му гледаше надолу и се чудеше какво да каже, но Стамен като че ли се събуди от сън и рече:

– Абе аз какво правя бе, жено? Да ме питат това дете мое ли е и аз да се колебая. Мое, наше е, разбира се – рече с усмивка Стамен и още веднъж се упрекна, че не смеел да каже, че това дете е негово.

От намирането на Бисерчо минаха доста години. Започна да свири все по-хубаво и по-хубаво. “Баща му” Стамен му купи най-модерната китара на неговия рожден ден, който се превърна в ден на целия квартал. Родителите му го гледаха като свое дете, но малко след рождения ден, на Стамен и Василка се роди бебе.

– А сега какво ще правим с Бисерчо? – и двамата се питаха, седнали край цветята на двора.

– То си е наше дете. Ще го гледаме докато ние сме живи – сподели Стамен.

– Много, много обичам Бисерчо, но истинското ми дете… обичам повече. Не искам той да остане при нас, защото когато порасте няма да прилича на нас и хората ще говорят какви ли не неща – рече майката. – Предлагам да го изпратим в детски дом.

Стамен не се въздържа.

– Да изпратим Бисерчо в детски дом?! Ти ум имаш ли, жено? Забрави ония дни, когато ми плачеше за деца, а сега си готова да оставиш едно сираче само!

– Ами ако детето е от род на убийци? – считайки, че е намерила думите, които ще преклонят мъжа й, но се излъга.

Спорът какво да решат с намереното дете продължи дни и нощи. Бисерчо пееше, но той тъгуваше, защото беше чул разговора между майка си и баща си. Той знаеше само тях и това много го натъжи. Един ден, след като родителите му се скараха, той напусна дома си и тръгна без посока. Вървеше през полето и съчиняваше стихове, после ги правеше на песни. В един такъв момент, когато написа една много хубава песен, реши да отиде при президента. Най-напред сподели това с овчаря, при когото пренощува няколко нощи. Радиото непрекъснато съобщаваше, че е изчезнало дете, който го намери, да се обади. Овчарят слушаше, но така силно обикна Бисерчо, че му беше жал да го “предаде”.

Пътят на Бисерчо бе дълъг и сложен. След първата майка, която го роди, го пое втората, която го напусна, но го срещна трета майка, която го направи човек. Третата му майка фактически бе онази чистачка в дома за деца, където го изпратиха от президентството.

Как ли е преминал животът на Бисерчо от седем години, само той си знаеше, онова, което ми разказа и написах тази книга. Не плачете като я четете, но влезте в неговия живот, за да прецените правдата и горчивината на тези, които са го отгледали.