Бяла обич

Бяла обич

В горната част на морската градина, тази, която облизва морето, както винаги в този хубав летен ден беше оживено. Гребените на малките вълни разделяха синевата на морето като малки бели пътеки, по които нямаше жива душа.

По стълбите, които започваха от Пантеона и достигаха до плажа, слизаше млада жена. Вървеше бавно, като че ли отмерваше широчината на крачката си и стъпваше по стъпалата на стълбата внимателно и отмерено, с поглед, който галеше цялата морска ширина. Черните й като елмаз коси скриваха цвета на очите й. Тъкмо да стъпи на пясъка на плажа, стресна се и спря. После бръкна в джоба на тънката си като от коприна горна дреха. В следващия момент се обърна назад и тръгна в обратна посока по пътя, по който беше се добрала до морето. Реши да се върне у дома и така забърза, сякаш в следващата минута щеше да й се случи нещо. Когато достигна до вратата на своя дом, тъкмо да пъхне ключа в ключалката, до нея достигна глас на кученце, което търси помощ. Такива звуци винаги разиграваха сърцето й, както се случи и сега. Отказа се да отвори вратата и тръгна по посока на оня звук, който разтропа сърцето й. “Това е някакво животно, впрочем не друго, а кученце, което се нуждае от помощ.” Мисълта й за това, за което реши да се върне, изчезна от мисълта й. С всяка крачка все по-ясно и по-ясно чуваше вика на малкото животинче в беда. Заболяха я краката, бодливите храсти, през които трябваше да мине, я бодяха жестоко, но и на това не обръщаше внимание. Не спираше. Стори й се дори, че върви бавно, а квиченето на животното ставаше все по-слабо, тихо. Стори й се, че някой души животинката. Не се стърпя и се затича…

– Ето го нещастникът, който търси помощ! – видя пред себе си малко, с красива козина кученце. Стори й се, че то едва ли има месец откакто е дошло на бял свят. За нея никоя майка не би оставила малката си рожба в това състояние, макар че в момента беше готова да обвини майката. Когато се наведе да вземе кученцето, видя на крачка-две от малкото и майката мъртва. Картината просълзи Нина и се видя в безизходица какво да направи, защото нямаше никаква възможност. Прецени, че е по-добре да спаси рожбата й, а погребението на майката ще направи след това. Наведе се, внимателно взе малкото и го прегърна, сякаш прегръщаше малката си рожба, която остави при майка си, докато се изкъпе в морето.

– Не плачи, не плачи, миличкото ми. Ти ще живееш, но майка ти… Ох, разбирам те, че майката е много нужна, но… – говореше на малкото животинче, като че ли то я разбираше. Галеше го, целуваше го като свое пеленаче.

Когато влязоха у дома то продължаваше да скимти. Сигурно е гладно – направи извод за себе си Нина, но се поколеба какво да му даде, за да го нахрани. Сложи го по-близо до гърдите си, притисна го леко, а то започна да дращи с лапичките си на блузата й.

–Боже мой, ама ти си голям нахалник, миличкото ми! Да, така е, знам че си гладен, нали Роко? – назова го тя, а в този момент кученцето допря устните си до голата й гръд и в следващия момент, без Нина да очаква, то захапа гръдта й. – Боже мой, Боже мой, какво ми се случи? – тревожеше се, защото нейната дъщеричка, родила се преди месец, я беше оставила при майка си, а сега трябваше да дава помощ и то на кого? Сърцето й леко потрепера, сякаш в отговор на нейното подценяване, че помага не на детето си, а на кученце и при това… Кученцето бозаеше от нейната гръд, от онова зърно на цицката й, от която бозаеше дъщеричката й Перуника. Стана й страшно. Мисълта й как ще даде след време на дъщеричката си да бозае от нейната лява гръд я завладя изцяло. – Боже мой, Боже мой – за кой ли път повтаряше молбата си към Бога, едва ли би могла да каже това и на мъжа си. И все пак не посмя да отстрани малкото сладко кученце от гръдта си и остави всичко това на риска.

Вкъщи нямаше никой и от любов към живите същества като цяло тя остави Роко да бозае, докато само се откаже. И наистина дойде момента, когато кученцето се почувства сито и при това отпочинало и само напусна гръдта на Нина и заспа. Тя го постави внимателно на едно място на дивана и се обади на майка си, че не е на плажа.

– Случи ми се нещо необичайно. Не е опасно. Донеси Перуника – рече й без да отговаря на безброй въпроси, които майка й разтревожено задаваше. Много старателно избърса и изми гърдата си, защото знаеше, че дойде ли детето й, то непременно ще иска да бозае.

Когато майка й се върна Нина реши да даде на дъщеричката си да бозае от лявата гърда, от която бозаеше кученцето, а от дясната Перуника упорито отказваше. Искаше да бозае от гръдта, от която бозаеше Роко. Опитите да я откаже от “болната” гърда излязоха неуспешни. Нина се изплаши от мига, в който Перуника започна да бозае от гръдта на Роко, но… Съвсем накратко обясни на майка си случая.

– Нина, ти в ред ли си или хич те няма? – упрекна я майка й и в този момент от работа се върна и съпругът й. – Оправяй се с него – поръча майка й и отиде в детската стая, където детето вече беше заспало.

Дните минаваха един след друг. Роко все повече и повече заемаше мястото си в живота на семейството. То стана известно на целия комплекс, та дори и в целия град. За него казваха, че било толкова културно, че хвърляло изпражненията си все на едно и също място. Реагирало на много от думите, с които Нина, пък и другите се обръщаха към него: “Върни се веднага”, “Ела тук”, “Чакай ме тук” и други от този род. То събуждаше Перуника за училище. Когато идваха гости, така се въртеше около Нина, че тя се чудеше какви задачи да му постави, а Роко искаше да го забележат, че и той работи.

Това Нина разбра малко по-късно. Веднъж реши да отиде на гости при свои близки и започна да се приготвя. Когато започна да мисли кои обувки да сложи, доста мисли, докато след минути Роко се върна два пъти и донесе обувките, не които и да са, а тези, на които се беше спряла Нина.

– Боже мой! Истина ли е това? Виж го ти, носи ми обувките, които искам. Кой му е казал това? – на този въпрос не можа да отговори. Отиде при него, погали го, благодари му, а опашката му се въртеше така бързо, сякаш радостта му нямаше предели, че е признат като умник.

Изобщо в дома на Нина животът вървеше много добре. Цареше уют, веселие, уважение едни към други. В това число, разбира се, и Роко. За кроткия и хубав живот една от причините се криеше в Роко. Това отчиташе и стопанинът, който, въпреки недоволството му, че Нина е дала гръдта си да бозае кученцето, прие това като “глупост” на жената, но не направи скандал и обикна кученцето като внучката си.

В един неделен ден бяха решили да излязат на излет в гората. Роко се въртеше около подготовката на колата, но в момента, когато Нина и съпругът решаваха дали Роко ще трябва да остане вкъщи, той сякаш разбра това. Застана под сянката на акацията до жилищния блок, но много бързо се добра до тях. Те продължиха да спорят дали Роко да остане. Нина беше  - да остане, но мъжът й каза: “Че какво ще ни пречи кучето” и… В този момент Роко, който седеше до Нина, веднага се премести при мъжът й. Сашо – така се казваше мъжът й – в първия момент не прецени защо Роко дойде при него, но след като не се върна при стопанката си и двамата дойдоха до извода, че то е разбрало за какво става дума. Кой е за него и кой против него.

– И така, вземаме Роко, нали? – високо, категорично каза Сашо. В мига Роко се хвърли на врата му.

– Идваш! Разбра ли сега? – като го погледна каза с усмивка Нина на Роко.

Кученцето изглежда разбра всичко и започна да се търкаля по асфалта, да скача ту в единия, ту в другия, а Перуника се заливаше от смях. Тъкмо когато Сашо запали колата и вече бяха готови за път, Роко за изненада на всички скочи през прозореца и започна силно да лае. Нина, като по-практична, каза на Сашо да потегля. Той я погледна един-два пъти, а после съвсем леко каза, че за да слезе Роко от колата, значи има нещо, което не са взели със себе си.

– Ти пък и ти, кога започна да разбира какво казват кучетата? – рече му тя и настоя да тръгва. Тя не прие обвинението на мъжа си, че е забравила нещо, но въпреки това реши да следва Роко. Преди това се закани на мъжа си, че ако всичко това излезе празна работа, ще намери начин да му го върне.

Нина на се разсърди, слезе от колата, а пред нея беше Роко.

– Не се мотай в краката ми, защото както ми е, ще те настъпя без да искам и… – Роко изглежда подразбра какво иска стопанката му и леко се отдръпна. Щом се отвори вратата на апартамента, той премине пред Нина и влезе в спалнята. Докато тя да затвори вратата, Роко излизаше от спалнята, взел в устата си малка чантичка. Като видя чантичката, Нина се усмихна и рече:

– Забравана съм аз, забравана. Отиде. Мъжът ми, твоят любимец спечели.

Дните, откакто Роко е в техния дом, вървяха сякаш много по-бързо от друг път. Роко живееше като в царски палати. Всички му се радваха, искаха да го целуват и галят, да си играят с него. Той беше всичко в дома. Първо беше като пазач, като вестоносител, педагог, защото се случваше така, че когато Роко отиде при Перуника, със своето поведение, игра и милувки на детето, тя никога не плачеше. Имаше моменти, когато кученцето изпълняваше ролята на възрастните, като носеше на детето играчки. То помагаше на малката ученичка в детската градина да преминава улицата, да я спира, когато светофарът не е за преминаване. Познаваше цветовете и когато светлината бе червена, той заставаше пред Перуника, с което искаше да й каже, че няма право да преминава. На това му поведение, на тази дейност му се радваха и хората от жилищния блок. То влезе в мислите на млади момчета, та дори от поведението му се интересуваха учители, родители и хора, които имаха кучета.

В един петъчен ден на вратата на Станилови – такава беше фамилията на господарите на Роко – застанаха трима души и натисната звънеца.

– Какво желаете? – запита Нина през терасата.

– Може ли да влезем в семейство Стоилови?

– Първо ми кажете кои сте вие и кого търсите. Мъжът ми го няма, а непознати хора не мога да приема в дома си, без да знам кои са и за какво идват.

– Става дума за вашето куче, за което се говори в целия град, за неговата феноменалност, та искаме да проверим каква е истината…

Въпреки обясненията Нина не ги пусна, а и Роко не се виждаше. Стопанката не се изплаши и от думите на гостите, че те можели да вземат кученцето, защото било важен обект за наблюдение. При това единият се осмели да ги предупреди, че ако не дадат да го вземат, ще ги викат в полицията. Перуника, която току що идваше от детската градина, веднага се разплака.

– Плача, защото Роко избяга – рече през сълзи детето.

Чули това, че то не е тук, и тримата хукнаха да го търсят. Минута след като онези се пръснаха около жилището, Сашо се връщаше и пред него вървеше Роко.

Наред с всичките тези неща около Роко, Нина започна да се оплаква, че е болна. Много бързо отслабна, помрачи се лицето й… Какво ли не използваха, за да се открие заболяването й, но самата истина я нямаше. Роко не се отделяше от нея, не искаше да играе. Сядаше до нея, милваше я, но никога не я остави сама. Нина му говореше непрекъснато. Само докато спомене, че трябва да се направи нещо за Перуника, той беше първия да направи каквото може. Вечер лягаше в краката на Нина, до главата й… Сякаш преценяше къде може да бъде най-полезен.

Така или иначе Нина, добрата, красивата майка, влезе в болницата. Роко не се отделяше от нея. Не го пускаха в болницата, но той не се отделяше от нея. Не беше при нея само когато трябваше да изпрати Перуника на градината. Когато една добра леля разбра, че кученцето е ваксинирано, тя го пускаше най-свободно дори в стаята на Нина. Там тя му приказваше, милваше го. Често пъти ронеше сълзи, защото вече разбираше, че здравето не е никак добре, а в очите на Роко четеше мъка, тъга… Често пъти плачеше за него самия, че според нея той е разбрал, че болестта й е нелечима. За болната Нина много тъгуваше и Сашо. Мъката си по това, че болестта е нелечима, не го напускаше, но за да дава кураж на другите, се опитваше да се засмее, да помага за всичко у дома. В болницата винаги й даваше надежда и я убеждаваше, че болестта не е нелечима.

– Защо заобикаляш, че рака е нелечима болест? – запита го веднъж.

– Ако беше болна от тази болест, ти досега да беше заминала. При това лекарите няма да ме лъжат. Те казват, че не си болна от рак.

Така й говореше всеки ден. Но няколко дни след техния разговор, състоянието й се влоши много и… отново прегледи, изследвания. Кученцето не се отдели от нея, от линейката, която я занесе в специалната лаборатория, където трябваше да й правят изследвания. Изводът беше категоричен – рак в белите дробове. Мъката заля дома на Стоилови, а Роко не хапваше нищо и вървеше все след нея. Когато беше определена операцията, никои от служителите и лекарите не се скараха на Роко. През времето на операцията той стоеше пред вратата и не помръдваше. По сведената му глава, по липсата на предишните радости личеше, че той предрича нейната смърт.

Тъжният ден дойде. Всички плачеха, а Роко беше застанал като мумия до паметника и не даваше вид, че е жив. Там пренощува, за да направи яма и се зарие в гроба…

Как реагира Роко след погребението на Нина беше трудно да се опиша. Цяла седмица не се върна в дома, докато най-сетне реши сам да се погребе…

В цялата тази мъка има и много радости. Къде са те, кои бяха онези, които изживяха тази трагедия, само Бог знае.