Писанчо-Горделанчо

Писанчо-Горделанчо

В двора на бай Кольо имаше различни видове животни, като се започне от най-малките дребни рибки и се стигне до мечката, само че на картина. В края на двора, до самата главна улица, беше настанил зайците. Близо до тях бяха разположени пет-шест вида птици от рода на кокошките. Никой не знаеше от какъв сорт са. От тази част на двора се обаждаха и първите петли. Трудно е човек да забрави техните песни – кудкудякането. Трудно беше на бай Кольо да стане сутрин по-рано, ако не бяха петлите. Където и да си, закъдето и да тръгнеш, чуеш ли птичата песен, не може да не спреш и да послушаш хубавата песен, защото наистина уж все петли са, но кудкудякането им приличаше на някакъв особен хор, в който певците пееха кой каквото може и знае. Хорът на певците беше без диригент, но всеки ще разбере, че петлите се стремят да кудкудякат колкото се може по-силно и да надпеят другите.

В най-крайната част на двора, където беше къщата му, строена от керемиди и кирпич, бяха представителите от едрия рогат добитък – две бели, ама бели и много красиви крави, едно конче, което беше купил миналата година и в единия ъгъл на приземния етаж на къщата, откъм оградата на съседа, бяха разположени животните от рода на свинската компания. Не можеше на човек да не му направи впечатление от няколкото вида дребни рибки, които се ширеха и плуваха непрекъснато в хубавия и красив аквариум.

Изобщо в къщата на бай Кольо кипеше живот не само в семейството му, но и сред животинския свят. Сутрин в този край на селото песента започваше от петлите, а вечер гълчавата завършваше със силното мучене на кравите, грухтенето на прасетата. И като указател на всички, че денят си отива, в здрача ехтеше гласът на двугодишното магаре.

Малкият, впрочем не толкова малък Емил, като дядо си и той обичаше всички животни. Най-много внимание отделяше на групата котки, от които не се отделяше. Те отговаряха по същия начин – все около него се въртяха. Особеното в неговото отношение към котките беше, че намираше не само да си играе с тях, но и много задълбочено, според възрастта си, наблюдаваше техния живот. Всичко му правеше впечатление, особено след като постъпи в гимназията. Онова, което правеше впечатление, беше най-вече, че не само ги наблюдаваше, ами започна да си води и бележки за техните действия и начин на живот.

Беше хубав неделен ден, когато в разговор с дядо си сподели, че има намерение да напише книга за котките.

– Какво каза?

– За котките искам да напиша книга – отвърна още по-ясно Емил.

– Ти ли бе? – с лека ирония и насмешка запита още веднъж дядо му. – Да се напише книга, драги ми ученико, човек трябва да знае много, да може много, защото писането на книга не е като да напише писмо на любовницата си. Изобщо това не е работа за всеки, защото у изкуство – добави дядото мнението си, че това не е шега работа.

– Мисля, че ще мога да напиша нещо, но учителят им по литература, с когото споделих моите намерения, ми каза, че затова трябва не само знания, но и много пари…

– Че ти как я мислиш тази работа бе, Емо? Прав е човекът, но ако ти наистина успееш и аз ще ти помогна. Мен ще гледаш! Баща ти има още много време, за да събере пари и да ти даде да издадеш книга – рече старецът и леко се усмихна. – Но от мен един съвет само: щом почувстваш, че можеш да пишеш, започвай, не се колебай, не се страхувай. Ако напишеш и издадеш книгата, от теб ще искам да ми подариш само една книга – като се засмя с глас каза дядото.

Вечерта, когато Емо си легна, дълго време не можеше да заспи. Полагаше усилия да заспи, но в главата му се явяваха все котки, които искаше да опише. Опитваше се да ги изгони от мисълта си, да спре да мисли за тях, но Писанчо играеше в съзнанието му. Като не намери изход да се освободи от фантазиите, представи си, че играеше ролята на истинското коте. Стори му се, че не е човек, а като истинска котка. Впрочем, искаше му се да се почувства, че играе това, което ще играе Писанчо – онова коте, което обичаше най-много.

В неделния ден Писанчо реши да се поразходи из селото, да го видят всички хора и най-вече неговите колеги колко е красив, колко е хубав и може да побеждава всички. Искаше да го сочат с пръст. На тази основа почти вече беше готов да потегли, но нещо го накара да потрепери при мисълта, че не беше кой знае колко безстрашен и започна да пее веселата и закачлива песен:
Аз съм по-юнак, юнак, юнак,
по-юнак от всеки котарак.
Външно съм стилен, стилен, стилен,
и съм много силен, силен, силен.

Песента му даваше кураж, защото не беше напълно спокоен. И все пак решението беше взето. Поогледа се насам-натам. После много мисли как да изхитри баба Райна, защото нямаше да му позволи, страхуваше се да не би да го срещне някое куче и да се сборят с него, но…

– Защо се колебая още и аз не знам – запита се Писанчо и тръгна.

Внимателно достигна до вратата и се сети, че не се е огледал как изглежда.

– Ама че съм глупак! Тръгнал съм на разходка, ще срещна познати и непознати да показвам колко съм хубав, колко съм красив, силен и безстрашен, а не съм огледал тоалета си. А пък аз толкова съм прашен, рошав и неогладен! – упрекна се и с бавни стъпки се настани под сянката на кичестата череша.

Като огледа обстановката около себе си, някой до не го види, започна да се облизва отгоре надолу. После ту с лявата, ту с дясната лапичка оправи перуката и ушите си. И точно тук усети, че има някаква сламка в козината си. Опита се няколко пъти да я извади с езика си, но тя все не излизаше. Ядоса се и рече:

– Ти какво ма? – и още по-упорито започна да рови козината си и да търси сламката. – Обещах си, че няма да лягам къде да е, ама нали съм глупак, взех, та се наврях в най-голямата мръсотия. И все пак, изчистих се, а? – рече си, но в този момент се сети за ноктите. Не беше ги почиствал кой знае от кога и отново започна работа.

Така почисти и четирите си лапички.

– Сега вече съм готов да изляза.

Самочувствието му се повиши. И тъкмо, когато беше готов да тръгне, сети се, че е добре да се види в огледало. Ама къде това огледало? – запита себе си и в следващия момент се намери край малкото поточе, което идваше чак от Балкана. Щом видя поточето припи му се вода. Без много да му мисли тръгна надолу по течението на реката. Сети се за онова място, където рекичката образуваше малко езерце. Там се къпеха селските патици и затова отиде в другия край, където нямаше да им пречи. Понечи да пие вода, но в огледалното дъно на бистрата вода видя друго коте. Стресна се. Миг след това се окопити и рече на колегата си във водата:

– А ти кой си там?

Не получи отговор.

– Я се махай! – заплаши го Писанчо. – Махай се, какво се правиш, че не ме виждаш и чуваш! Чуваш ли, махай се! Пречиш ми да пия спокойно вода.

Малко след това на Писанчо му направи впечатление, че и този Писанчо е самият той. Правят едни и същи движения, но въпреки това Писанчо пак му се скара.

– Хич не ми се глези, ами се махай веднага! Чуваш ли? – заплаши го и приседна на брега.

В този момент и котето от езерото приседна като него.

– Ама кой си бе? А-а-а-а, това съм аз?! Ах, че съм глупав! – извика Писанчо и радостта цъфна на лицето му. Ето го огледалото! – рече си.

– Хубав си! Че какво ми е лошо? Козината ми е рижава като неговата. А това е знак, че съм от тигрите и пантерите. От тях бягат всички животни. Виждате ли ме, че приличам на тях? Значи и аз съм силен и страшен като тях. Нека някой се опита да ме нападне. Ще го сразя, ще му схрускам и нежните кокалчета, като гризинки от кашкавал, като млечна бисквита, като…

Аз съм по-юнак, юнак, юнак,
по-юнак от всеки котарак…

Изпя си песента и като огледа още веднъж тоалета си, вдигна опашката си като пеленгатор. Размаха я, наостри козината, за да изглежда още по-страшен, и тръгна по пътя си.

Най-напред пред него се изпречи една квачка с пиленца. Поиска да се представи като много важен и безстрашен, но квачката го прогони за кратко време. Поизплаши се Писанчо, но продължи пътя си. Срещна кучето.

– Какво ми се перчиш бе? – като спря на две крачки пред кучето рече Писанчо и зачака. Кучето въобще не му направи впечатление и полегна на сянка под кичестия дъб. Писанчо отново понечи да се направи на безстрашен и искаше да го предупреди да не се занимава с него, но горделивецът пак не се предаде, докато… Успя да избяга от кучето, защото се покатери на близкото дърво.

И така Писанчо продължи пътешествието си, като се срещна с мишката, но пак не успя. След това със змията, от която се изплаши и накрая с костенурката, но и там не пожъна успех… Умори се. Като разбра, че не е силен като тигъра и пантерата, той се върна у дома и даде клетва, че повече няма да се гордее със силата си. Малко преди да се излегне под сянката на крушата, където баба Райна предеше бялата къделя, той се позамисли за станалото и пожела всички да научат какво е преживял и да не се правят на много силни, защото има по-силни от котките.

Всичко това Семо написа в първата си книга за деца, която ще търсят за да прочетат. На дядо си подари една книжка и му каза, че и друг път ще пише за животните.

Намерете книжката и я прочетете! Вземете си поука от онова, което преживя Писанчо!