Звън на камбани

Звън на камбани

Много са легендите за онова село, кацнало в полите на Странджа, Яйладжик, за преживяното на хората от селото. Селото, където Странджа планина като пълноводна река се разлива и се снишава, за да се слее със зелената пелена на полето, там където се носят легенди, пеят се песни за българи, извършили чудеса, за да спасят вярата си през османското робство. Селото е като птиче гнездо, където се ражда, расте и хубавее българската девойка, хубавицата Димана.

И сега в родното й село се говорят много неща за голямата й любов към родината. Няма човек в миналото и в настоящето, който в разказа си за нея да не каже: “Жалко, че не е жива сега, за да служи за пример на нейните връстници, на потомците й”.

В селската кръчма, дюкяна на Ставрито, я имаше, я нямаше десетина души. Още не седнал на свободното място на подранилите от него хора, бай Димо срещна жаловития поглед на Георги Тумбата. Какво ли му е на този човек, запита се Димо и стана от мястото си, за да седне до него.

– Отвлякоха ли Димана? – запита го Тумбата.

– Да я отвлекат? Че как така? Това може да стане, ако мен ме няма! А ако съм там, само през трупа ми! – с чувство на гордост рече Димо и поръча на Ставрито да му донесе една пиперлия ракия.

– Ти сега откъде идваш?

– От овцете, откъде мога да идвам? – все още в настроение отговаряше Димо.

– Слушай какво – рече му с тревога дядо Георги. – Глътни ракията и бягай вкъщи. Днес по самата икиндия дойдоха у нас… и грабнаха внучката ми.

– Не думай бе! И Мара ли отвлякоха?

– Бяха четирима, едри като великани. Нахлуха у дома. Опитах се да спася детето, но колко ми е силата? Затвориха ме в одаята, те грабнаха унуката и на конете. Плачеше детето. Плачеше, та сърцето ми се късаше… Ама… отиде унуката ми, Димо, няма я вече!

– Значи това са онези, които видях сутринта до Камбуровата чешма. Ех, та няма ли някой да ни отърве от тези хора бе! Няма ли?! – възмутено рече Димо и стана, а после тихичко добави. – Има, има такъв човек, дядо Георги, но той защо още се бави, не знам.

– Не се ослушвай, синко, ами бягай, защото може и Димана да не свариш у дома. Аз ги видях при горната чешма. Пояха конете си. Не тръгнаха към центъра на селото, ами минаха покрай Лисичков Колю и Радойно Ишкията. Като видяха, че на Белянката има жена, която белеше платното си, пришпориха конете си и… видях жената като побягна. Познах, че беше баба Бирничка. Нея гонеха, защото видяха, че е стара, но си взеха по един топ от изсъхналите платна и тръгнаха. Взеха по посока на долните гробища. Към вас. Бягай, бягай ти казвам – за кой ли път му рече дядо Георги. – Дано детето да има късмет, та да не е вкъщи.

Тъмнината беше полегнала върху земята. Беше толкова тъмно, че в очите да ти бръкнат, нищо не можеше да се види. Въпреки всичко Димо тичаше като подгонен от зъл дух. Задъхваше се, но не се спираше. Усещаше как потта се стича по тялото му. Стори му се, че разстоянието от кръчмата до тях се е удвоило, макар че прескачаше плетовете и вървеше по най-преките сокаци… За миг се поспря и огледа селото. Като че ли в тяхната махала нямаше живи хора. Тук-там се виждаха осветени от дрезгава светлина прозорци. Кучешки лай заливаше долната махала, където беше неговата къща. В този момент се сети да провери първо дали Димана не е у сестра му. Тя често ходеше у тях, пък не един и два пъти се е крила там. Тази мисъл малко го успокои и тутакси се намери у сестра си.

– Димана да е тук? – като едва дишаше запита Димо.

– Замина си. Замина си, батко…

Тя, сестра му, искаше да му каже още нещо, но той вече успя да прескочи съседния плет и бързо се озова съвсем близо до своя дом. Като видя пътната врата широко отворена и светналия прозорец Димо загуби ума и дума. Чу пръхтене на коне, наблизо проблесна цигара. Край, рече си, сварили са я вкъщи, хванали са я. Измъкна кол от трънения плет и бавно тръгна напред. Видя силуета на един от османлиите, стисна здраво кола и тъкмо да го стовари отгоре му, силен удар в гърба го накара да извика. Строполи се на земята. Двама турци се хвърлиха отгоре му и започнаха да го налагат с юмруци, с прикладите на пушките си.

– Оставете дъщеря ми! Оставете детето ми! – казваше им той.

Вмъкнаха го в стаята с оджака, където бяха другите двама турци.

– Гяур Димо е това, нали? – запита Али, главатарят на османлиите.

– Оставете детето ми! Оставете го! Едничко ми е – молеше се Димо.

Вързаха ръцете и краката му и ударите последваха един след друг.

– Къде е дъщеря ти? Ще ни кажеш ли? – запита Али.

Въпросите на Али успокоиха Димо. Значи те не са я хванали, помисли си и малко се отпусна. Гадеше му се. Усещаше как кръв тече от носа, устата му…

– Ниязи, дошли сме тук да вземем Димана. Иначе валията няма да ни прости. Започвайте! Искам да чуя къде е Димана. Вие не знаете, но той знае – завика ядосано Али.

– Не я знам, не я знам! Повярвайте! – Димо леко надигна глава.

– Кажи, иначе ще те режем парче по парче и ще те хвърлим на кучетата. Хубаво да знаеш…

– Няма да ви я дам Димана, няма. Режете ме, щом искате, но Димана е корава българка… и няма да ви прости.

Тогава Ниязи започна отново боя, като налагаше Димо с приклада.

– Трябва да ни каже къде е тази хубавица… Чуваш ли бе, гяурин! Ще те затрием без да ни мигне окото. Толкова ли ти е акълът да разбереш, че ако Димана се омъжи за сина на валията, рахат ще си живее и то не другаде, а в Истанбул, баш на чаршията!

Ниязи стовари приклада на хълбока му. Димо за първи път изрева високо, сякаш наистина го колеха.

Другият турчин вдигна ятагана над главата си.

– За гяурите прошка няма. Ти знаеш ли, че колкото повече гяури избием, толкова по-лесно ще влезем в рая?

– Слушай, гяур Димо, ние ще те освободим и няма да отвлечем дъщеря ти, ако приемеш исляма.

Димо повдигна глава, обърна лице към тях и като опита да се усмихне на глупавата му уловка, заяви, че не приема исляма и Димана не дава.

– Имате ятагани, пушки, тояги… Какво чакате? Отрежете ми главата, та душата ми да отиде при нашия, при българския Бог, не рача аз вашия Аллах.

За последните си думи Димо отново изпита здравината на цепениците, а от устата му кръвта шурна още по-силно.

Загубил търпение Ниязи предложи да го закачат на ченгела, който висеше над огнището и като подсилят огъня, да го оставят да изгори. Турците ахнаха от разумното му предложение, а той се надвеси над Димо и му рече:

– Чуваш ли какво те чака, проклет гяурино? Като свещ ще тлееш три дни и три нощи.

Като разбраха, че Димо не се плаши от нищо и е готов да умре за вярата си, те поставиха едно въже между връзката на краката и ръцете, после го грабнаха и закачиха на ченгела. Поразровиха жаравата в огнището и поставиха цепеници. Те пламнаха като ръжанка и димът плъзна из стаята. А пламъците се извисиха нагоре и скоро започнаха да облизват тялото на вързания. Турците казаха сбогом на Димо и добавиха, че си отиват. Като излязоха на пруста, Али шепнешком им каза, че ще трябва да изчакат Димана. Според него тя не можела да не се върне. Заеха позиция в най-тъмните ъгълчета на двора и зачакаха.

След като излезе от двора на леля си, Димана реши да отиде да види най-добрата си приятелка, у която не беше ходила три седмици. Посмяха се, похапнаха сушени сливи… По едно време майката на приятелката й се обърна към Димана с въпроса ще си отива ли или ще остане да нощува у тях.

– Ще си отивам, ще си отивам, защото баща ми ще се притесни къде съм – рече Димана и скочи от трикракото столче. – Утре пак ще дойда.

Известно време вървеше спокойно. Когато влезе в двора, забеляза, че светлината от прозореца е замъглена. Това й даде кураж, защото помисли, че баща й си е вкъщи. Когато закъсняваше, той я чакаше на малкото балконче и чуеше ли стъпките й, веднага се обаждаше. Сега не се чуваше нищо. Обхвана я страх. Усети миризмата на горена вълнена дреха и без колебание отвори вратата.

Картината, която видя, я накара да онемее. Олюля се. Опита да се задържи, но не успя. Строполи се на пода и едва чуто простена:

– Татко, татко! – понечи да се надигне, но не успя…

– Димано, дъще… Бягай, бягай! Те са тук, тук са – изрече баща й и замлъкна.

Като се опираше на стената тя се опита да отиде до бакърите и да загаси огъня, но те бяха празни. Потърси нож, за да среже въжето, но в този момент дочу стъпки.

– Ето те и тебе! – с ехидна усмивка каза Али и тръгна към Димана. – Откога синът на валията те чака, но сега вече ще те има.

– Не се давай, Димано! Не им се давай – простена баща й. – Умри! Спомни си какво съм ти казал и ти прие моята поръка. Отстъпиш ли от вярата си, ще те изпратят на оня свят. Сбогом, моя дъще, сбогом! – рече със сетни сили баща й.

Когато турчинът разбра, че Димо вече пътува към оня свят, отряза въжето на закачалката и тялото на Димо падна в живата жарава на огнището.

– Сбогом, татко! – изпищя Димана и заплака, за да не спре да плаче до Истанбул и да го оплаква цял живот.

...

Ако приемем нещата дотук, това е самото начало, развоя на действието. Колко много изживя сама знаеше, но показа, че е българка и вярна на Христовата вяра.

Труден, страшен беше животът на Димана, докато в един момент валията я освободи, защото се сети, че той е също…