Роднини змии

Роднини змии
Синеокият с поглед в тъмното

Синеокият, както беше известен в областта вместо Сидер, без да иска стана слушател на непознати за него хора. До този момент в главата му имаше много мисли, но това, за което говореха непознатите, му се стори много по-интересно.

– Брат ми е. Истински брат, а посегна на жена ми. Разбира се тя има вина, но само като си помисля, сърцето ми се къса. Брат, брат… разбираш ме, нали? – говореше на приятеля си и плачеше.

– Слушай какво, Методи. Има и по-куриозни случаи от твоя. Брат брата си убива за половин декар земя. Представяш ли си това? Ами само това ли? Дъщеря отравя майка си…

Сидер настръхна, но в същото време още повече слушаше тези неща и все му се струваше, че това не може да бъде, но…

– Ние, хората, сме като змиите, един срещу друг. Моята прабаба ми разказваше такива неща и не вярвах, но сам се убедих, че тя била права. И в тази истина искаше да се убеди и реши да се задълбочи в същността на чутото, че “брат брата не храни, но тежкому който го няма”. Наред с това дали можем да кажем, че роднините са като змии помежду си…

Тази мисъл завладя Синеокият, разтрогна го, но тръгна по следите на роднините…

След като реши да се задълбочи и докаже каква е истината, правдиво ли е сравнението на взаимоотношенията между роднините с тези на змиите към самите себе си и хората, Синеокият се върна към онова, което беше преживял като дете и като по-възрастен от змиите. Това не го задоволи. Библиотекарите вече го познаваха и затова, когато отиваше там, в някои случаи веднага му осигуряваха литература за змиите, за влечугите въобще.

– Сега за коя змия търсите материал? – беше първия въпрос на служителката – младо, хубаво момиче, студентка в университета, която както се разбра по-късно, много го харесала. В общия смисъл на харесване, което най-често се свързва с влюбване, обич и неща от този род, тя се отнасяше с него съвсем културно и затова, че самата беше голяма змиярка. Проявяваше интерес към тези животни и знаеше къде, какво има в библиотеката. Минути след като Сидер казваше какво търси, книгите бяха на масата.

Синеокият гледаше библиотекарката в очите само в случаите, когато тя му задаваше въпроси главно какво търси. В останалото време, когато по една или друга причина отиваше при друг читател, се опитваше да го запита за нещо, да срещне погледът му, но винаги си тръгваше разочарована. Разбираше, че той чете задълбочено.

– Не искате ли да пиете чай? – осмели се веднъж Севда. Тихо ли беше задала въпроса или той бродеше някъде из змийското царство, търсачът на змиите не отговори.

– Кафе, кафе не желаете ли? – с по-висок тон запита служителката и чак тогава срещна погледа му.

– Може, защо не – отвърна Синеокият и добави, че иска кафето да е слабо, без захар и с чашка вода.

На втория, третия път от посещението на библиотеката и разговорите, които Синеокият водеше със Севда, станаха близки. Един ден й предложи да му разкаже някои предания, научни изследвания и други подобни за влечугите.

– Разбрах много добре какво те интересува, но нямам достатъчно опит, пък и никога не съм си поставяла за цел да проверя, да открия, да изуча взаимоотношенията на змиите с хората. Ще ти разкажа това, което съм чула, прочела и… видяла. Ти прави изводите за онова, което те интересува – като увод, като въведение, като оправдание каза момичето.

– Всъщност трябва да ти кажа, че от статистиката личи, че за година от отравяна умират много повече хора, отколкото от другите хищници – лъвове, леопарди, акули и т.н. Колкото и невероятно да ти се струва, за година от отравяна умират близо петдесет хиляди души.

– Толкова много? – с изненада констатира Синеокият и зацъка с език. После добави, че в нашата страна чак такива опасности няма, защото нашите отровни змии са много малко. – Въпросът ми към теб беше да се опиташ да направиш сравнение дали взаимоотношенията между роднините са зли и приличат на силата на змийските отрови.

Севда отново потвърди, че не може да направи това, защото не си е поставила такава цел и добави в отговор на неговата констатация, че отровните змии у нас са малко, но има много донесени от другите страни. Те се отглеждат от отделни фирми и хора, посочи за пример континентален тайпам, черна мамба, кралска кобра, най-отровния смок бумсланг и други видове. Синеокият се изуми, когато момичето каза колко силна е отровата на някои от змиите и че за секунда убиват човек или животно. Макар в разговора си Севда да търсеше нещо друго, Синеокият твърде много се увлече и с удоволствие изслуша разказът за сухата захапка на змиите, които били сравнително по-безопасни, защото може да се оцелее, което зависело от големината на зъбите.

– А как се нарича отровното вещество в змийската отрова?

– Изглежда ме провокираш, но трябва да ти кажа, драги ми следователю, че то се нарича антидот. Това лекарство у нас го няма и тежко му и горко на оня, който бъде ухапан от силно отровните змии като черната тигрова змия, аспидовите змии, които раждат по 15-20 змийчета на година.

В края на разговора Синеокият леко се усмихна и каза че много й благодари, защото ако беше чел, нямаше да научи толкова много неща, отколкото от нейния разказ.

Главната улица, която ведеше от центъра към морето, както винаги гъмжеше от хора. Синеокият като че ли не усещаше това. С бързи крачки се провираше между хората и отиваше към дома си. До такава степен се беше вживял и мислеше за онова, което му разказа Севдалина, че не обърна внимание на колежката й, с която работеха…

– Сидере! – извика му тя, макар да й беше неудобно, но и на този вик следователят не реагира. Леко навел глава към тротоара, сякаш търсеше пръснати перли или мъниста от детски дрехи, не мислеше нито за едното, нито за другото, а за човешките отношения, по-точно за роднините. Имаше моменти в които категорично се отказваше от започналата работа, но в същото време не му се искаше да направи и това, защото темата му допадна, заинтригува го.

– Трябва да се убедя, че хорските одумки са верни, иначе ще ги отрека категорично – направи извода в края и хлопна врата на апартамента след себе си.

Денят за него беше много уморителен и за това без много да му мисли, още в двадесет и два часа беше в леглото. В същия момент се сети и се укори, че не запита “змиярката” Севда, дали няма нещо хубаво за змиите в отношенията между тях и хората и вдигна телефона.

– Извинявай, рече – би ли могла да ми разкажеш нещо хубаво за змиите в отношенията им към хората и към самите себе си.

– Има. Има такива случаи и откровено казано не са малко.

– Кога бихме могли да поговорим по този проблем?

– В близките дни не бих могла да изпълня желанието Ви. Ако можете да почакате около месец… ще се срещнем.

– Разкажи поне само един или два случая, макар и накратко, защото това ми е много необходимо – помоли се Синеокият.

Още при първата среща Севдалина хареса някои черти в характера на Синеокия, пък и физическата му красота не беше лоша. В главата й се завъртя позната от досегашния й живот мисъл, т.е. не би могла да му завърти ума, но предпочиташе да се срещне с него и да провери доколко влязлата в главата й мисъл е вярна. Не се осмели да му откаже.

– Ще разказвам бързо, защото… времето ми е малко. Ако искаш записвай.

– Ще запомня всичко. Почвай! – като че ли следователят й заповяда, но в същото време взе лист и химикал и се подготви да записва.

– Както знаеш и при нас е така, както и в някои други страни, майките оставят малките деца в люлка, закачена на клона на някое дърво. Така направила и Джейн Фостър от едно малко село. Детето било в люлката, а тя вършела домашните си работи. В един момент, когато погледнала към люлката, видяла змия, която се увила около люлката и съсредоточено гледала детето. То правело същото, но когато майката видяла всичко това, припаднала. Едва я свестили. Уплахата й била толкова голяма, че не помнела нищо. Трудно било и на експерти и учени, които дошли да разучат случая, защо змията е постъпила така. До някакъв окончателен извод не се стигнало. В топъл летен ден, змията отново се появила. Майката, без да се изплаши като първия път, видяла, че змията се е увила около детето и сякаш му помага да стои право. Майката се изплашила. И все пак, отново за нейно учудване, тя сякаш чула и разбрала молбата й, оставила детето и излязла през прозореца. От този ден детето проходило, макар и много малко.

– Змията ли му е помогнала?

– Другояче не може да се тълкува резултата, защото и след този случай змията продължила да наблюдава детето. Щом усети, че майката я няма, тя влизала при малката като играела с играчките и занимавала, грижела се за детето. Майката почувствала, дори разбрала, кога малката й дъщеря чака “приятелката” си, по това, че детето гледало през отворения прозорец или врата, проличавало, че чака някого.

В едно лято змията не се появила. Учените така или иначе открили змията бавачка и установили, че тя е почти на преклонна възраст – такава до каквато могат да живеят тези змии. Но все пак никой не могъл да обясни постъпката на змията…

– Разбирам, че бързаш. Благодаря ти, но ще се срещнем отново – с усмивка добави Синеокият на майката – но за змията, каквато и да е тя, болшинството от хората са настроени против тях. Отдаде ли им се възможност, независимо от случая, хората искат, не, а направо ги убиват.

И двамата уж бързаха, но продължиха разговора си. Стана дума за кобрата.

– В най-древни времена, пък и сега, хората в Индия мислят и доказват, че тази змия е най-добрия приятел на човека. Обяснението на това отношение към нея е на основата на хиндуистката вяра, че кобрата е пазителка на човешкия род. Точно затова почти в цяла Индия има хора, които преживяват и оцеляват като се занимават с отглеждане на тази отровна змия и е използвана като разменна монета. Дори в мислите си пък и в беседите си с тях се стига до извода, че човекът е по-опасен от кобрата.

Майката слушаше всичко това, но в един момент прекъсна Синеокия.

– Ама как така? В това не вярвам – каза и се опита да накара детето да не плаче.

– Знаете ли, човек е успял да разбере, че в нея няма двуличие, лакомия, жестокост и че тя не е агресивна.

– Ами влизането й в дома не е ли агресия?

– Така изглежда, но причината е в непознаването на тези животни – като погледна майката поясни Сидер. – И все пак приемаш ли за правдоподобно да сравняваме отношенията между хората, и по-точно между роднините, с отношението им към змиите?

С наученото дотук, извлечено от различни източници, Синеокият доказа за себе си, че змиите са покровителки на хората, много добри приятели и пазители. Олицетворението им като врагове на човека не се потвърди. Правдиво ли е – питаше се той, – заслужава ли на змиите да се приписват лоши качества, които те не притежават и да се прави сравнение с нравствените изяви и постъпки между хората.

Тези влечуги нападат човека, когато някой се намеси в живота им, когато са гладни, когато ги раздразнят. Целесъобразно ли е в такъв случай – питаше се – сравнението на отношението на роднини, пълни със завист, злоба, коварство, лицемерие, алчност, като отношението на змиите към хората. Приписването на такива качества на змиите, които са типично човешки, Синеокият прецени като неточно. В това искаше да убеди и хората да знаят, че както е според една гръцка сентенция, на която не можеше да си спомни автора, се казваше че “по-лоши от роднините други хора няма”. За да се убеди в истината на всички събития, между роднините, реши да разгледа нещата и ги представи на основата на родословното дърво. Когато идеята узря в главата му, той се успокои. Много бързо прегледа земляческата книга и установи, че Русалийския род е в основата на много фамилии.

Знаеше, че само един разговор с представител на последното поколение няма да хвърли необходимата светлина изцяло за онова, което искаше да докаже. Тук отново се наложи да мисли дали да започне от върха и да върви надолу или обратното – от корена към върха. Прие втория начин за по-целенасочен и по-ясен, макар това да означаваше да се върне назад и надолу чак в първата издънка, в първата фиданка, дори до “власинката”, онази клетка на корена, която е най-близо до почвата, откъдето приема вода и хранителни вещества. Това означаваше 250-300 години назад във времето. Времето, когато на родените деца не са се записвали датите на раждането, а се отбелязвало по кое годишно време – по жътва, когато зрееха дренките, по черешово време, по коледните пости, срещу бабинден и други подобни. Решението да се върне още по-надолу в корена – 900, 800, 300 години, усети, че ще затъне в човешкото блато, където няма нито “вода” нито “живот”. Усети пустотата, чувството на самота.

Въпреки безизходното си положение, малката частица надежда беше се скрила в голямото желание да направи каквото е решил. Откриеше ли нещо, и малко да е, в сърцето му светваше искра, която след това ставаше огън. Сега вече имаше възможност да получи по-голяма информация. Тръгна по тази малка следа и така неусетно се видя в Поволжието, после по течението на Дунав, озова се в Ламанш и отиде във Великобритания, за да стигне до Беринговия проток, Мексиканския залив, да обходи Африка, да трака зъби в студената Антарктида, да прекоси пет пъти Екватора, да прекоси Америка от север на юг. Вървя къде по картата на света, къде по суша, въздух и вода, за да търси по-запазени клони и клонки. Най-добрите източници бяха книгите. Разговорът с тях беше непрекъснат, тих, напевен и тъжен, сякаш разговаряше с мъртъвци. Чуваше стоновете им, чуваше звън от падащи звезди…

Събра легенди и предания, видя надписи и йероглифи, влиза в църкви и манастири. Намираше малко, но покрай него допускаше, предполагаше, изхвърляше едно, слагаше друго, за да намери връзката на знайни и незнайни строители на едно или друго… Намираше връзки с фамилиите и се убеди, че живите и мъртвите имат едно начало. Всички сме създадени от един Творец. Точно тук влезе в главата му мисълта, темата, заглавието на новата му книга – “Роднини змии”.