За Роланд Шнеевайс, за Рождество и за добротата

Роланд Шнеевайс е носител на приза “Художник на годината” за 2015, който по традиция се присъжда навръх Никулден от Дружеството на бургаските художници.

На осемдесет години Роланд продължава да се радва на природата, на малките неща, които изпълват живота със съдържание и да рисува, защото в творчеството намира смисъла да е на този свят.

Навръх светлия християнски празник Рождество Христово ни гостува Роланд Шнеевайс – човекът и художникът, който прави добро.

Роза МАКСИМОВА, вестник “Компас”, Бургас

------------------

Роланд Шнеевайс (художник): Не мога да не рисувам. Това ме държи на този свят.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Около вас не се шуми много. Роден сте в Германия, но животът ви протича в Карнобат. Разкажете ни вашата история. С какво ви спечели Карнобат? Кое ви задържа тук?

– Роден съм на 23 юли 1933 година в град Лайзниг, Саксония, Германия. Живял съм там около 50 дни с майка ми, която е от Карнобат. После пристигнахме в София. Там ни чакаше баща ми, който работеше в България, по-специално се занимаваше с обзавеждане на текстилни фабрики в гр. Габрово. С напредването на военните действия, през 1944 годна баща ми беше мобилизиран в Германия и ние с майка ми и сестра ми останахме в София, преживяхме бомбардировките, но не можехме да заминем в Германия и отидохме при родителите на майка ми в Карнобат. Баща ми загина във войната и нас ни сполетяха доста нещастия. Повече от 35 години останахме в Карнобат, и с годините и хората около мен Карнобат стана едно свещено място и си го имам като роден град.

Впоследствие кандидатствах в Художествената академия, класирах се с отличие, но не ме приеха. Следващата година кандидатствах отново, но въпреки че се класирах на първо място, отново не ме приеха. Тогава ми дойде едно момчешко хрумване – отидох при Рубен Аврамов – министърът на културата тогава. Разказах му цялата си одисея, поисках му съвет, потърсих нелегалните пътища да напусна България, щом ми се отказва прием в Академията, въпреки класиранията. Той се погрижи и с министерска заповед от негова страна ми разрешиха да бъда студент, но нямах право на стипендия, тъй като нямах българско гражданство, понеже бях роден в Германия. Затова бях принуден нощем да работя – с издателство “Български писател”, илюстрирах произведения на Камен Калчев, на Георги Караславов, на Цветан Марангозов и така си изкарвах по-добри пари от една стипендия.

Поради това, че завърших с отличие, бях освободен от работа по разпределение и преминах на свободна практика. След завършването ми през 1965 година “Графика и илюстрация”, бях приет в бургаската група на художниците, по-късно станах член на Съюза на българските художници, и чак тогава с Указ на Президиума на Народното събрание станах български гражданин. Участвал съм в общи национални представителни изложби на българското изкуство в Австрия, в Алжир, Индия, Испания, Куба, Русия, САЩ и Германия.

Мои творби има в Националната художествена галерия – София, в бургаската галерия “Петко Задгорски”, в други художествени галерии в страната и чужбина, както и в много частни колекции.

Едновременно с това се занимавах с вътрешно оформление на етнографски исторически музеи – в Карнобат, Айтос, Несебър – къща “Москояни”, Бургас, остров Света Анастасия, Петрова нива. Монументални пластики съм правил за музеи в Разград, Пазарджик, а за Олимпийските игри в Москва през 1980 година съм правил монументална керамична пластика на стадион “Лужники”. През 1988 година заминах за Германия. Там си потърсих правото за германско гражданство и веднага ми бе предоставено. Исках да бъда коректен, като си върна българското гражданство, но от посолството в Бон ми го оставиха. Така се сдобих с двойно гражданство.

В Германия се явих на един конкурс на Археологическия институт за Германия и Скандинавските държави. Спечелих конкурса и ме назначиха на държавна работа в този институт като илюстратор на археологически обекти за публикации. Там се и пенсионирах. Но поради обстоятелствата, че толкова дълги години бях живял в България, тя ми е втора родина, скъпа ми е България – не само с нейните природни дадености, но и донякъде, бих казал, с манталитета на хората, имах и добри приятели.

Но с това мое отсъствие от 17 години в Германия, намирам много голяма промяна у хората. Тук всеки е срещу всеки, някак си губят чувството на уважение едни към други. Много съм стресиран от това и се затворих. Предпочитам изкуството, да продължавам да творя. В Карнобат се събрахме с моята стара приятелка и продължаваме живота в тихия малък градец, който е за предпочитане за възрастни хора, тъй като комуникациите са много добри и човек не се чувства изолиран от света. Ще си позволя една метафора – един стар локомотив като го бутнат по релсите, той продължава да се движи – макар че няма спирачки. Така съм и аз – продължавам да рисувам всеки божи ден. Мисля, че ако спра да рисувам, ще се преселя в един друг свят. Участвам в много национални и международни изложби всяка година.

Наградите ми са: Медал “1300 години Българска държава”, 1984, орден “Кирил и Методий” IIIстепен, 1986 година, медал на Министерство на търговията за стенно оформление на “Нефтохим” Бургас.

– Рисувате от малък.

– На 8-годишна възраст учех в немското училище в София. Седях на един чин със сина на японския посланик тогава. Не го обичах това японче, защото то тайно ми драскаше рисунките през междучасията, докато играехме. Веднъж го издебнах и разбрах, че то ми разваля рисунките. Тогава по детски го нашляпах. Мислех, че ще има последици, но на следващия ден япончето не дойде. Него ден учителят ни ни изведе до храм “Александър Невски” и ни постави задача да нарисуваме каквото си поискаме. И аз се осмелих да нарисувам храма. После учителят събра рисунките. Много се изненада от моята и я занесе при директора. Директорът и той се изненадал и повика баща ми в училище. Аз не знаех за какво го вика. Мислех, че заради япончето, което бях набил. Признах си всичко на баща ми. Тогава той ми каза: “Сине, ако хората са добри с тебе, бъди с тях два пъти по-добър, ако са лоши – бъди по-лош три пъти”. Но директорът му показал рисунката ми. Каква беше изненадата ми, когато баща ми се върна вкъщи с куп блокове и бои и ми каза: “Ще рисуваш.” Това беше заповедта му. И осем десетилетия аз рисувам и все още продължавам да рисувам.

– Творите в областта на линорезбата, монументална пластика, дървена скулптура. Но вашите графики завладяват зрителя с изящество, финес и честност, бих казала. Как открихте графиката сред многото жанрове в изобразителното изкуство?

– Много силно ме впечатляваха отпечатъци на гравюри в църковните книги от минали столетия, това е един графичен език, който ме заплени. Просто елементите са много силни и създават едно напрежение и наслада от това. Много се впечатлих и от стенописите в манастирите и църковните книги с богатството на гравюри и орнаменти. Това много ми харесваше, исках и аз да създавам такива неща, но не исках да подражавам на никого.

Участвах в изложби в Индия, в Питсбърг, получих награди, но във вестниците това не беше отразено. Не получих и полагащия ми се хонорар, както при оформлението на музея на Петрова нива. Беше 6 денонощия труд без почивка, направихме с колегите всичко в срок, но накрая не споменаха нищо за мен, а заслугите бяха приписани на друг, който нямаше абсолютно нищо общо с това. Обиден, реших пак да отида в Германия. Върнах се в България по ирония на съдбата и повече не поисках да отида там. Продължавам да работя тук. Това е съдбата ми.

– Ако сега тръгвахте по професионалния си път, какво бихте избрали?

– Пак същото, защото моята майка рисуваше и това е заложено в гените ми. Друг път не бих могъл да следвам.

– Кой е първият ви критик?

– Това са моите учители. В основното училище в Карнобат имах една учителка Въла Кабадаиева, тя ме забеляза и ме насърчи. Включваше ме в детски лагери, там много ме впечатляваше българската възрожденска архитектура и по цял ден рисувах. Учителят ми в Немското училище в София, сестра ми.

– Ваши картини красят частни колекции във Франция, Белгия, Германия, САЩ, Гърция. Лесно ли се разделяте с творбите си?

– Някои дори не успях да си ги заснема – ей така да си ги имам за архив. Имам отпечатъци от графиката ми “Сватбата”. Оригиналът беше подарен на Фидел Кастро от тогавашния министър на културата Павел Матев. Тогава се наложи да направя отпечатък за празното място на картината ми в Националната галерия. Много неща изчезнаха незнайно къде, не съм получавал никакъв хонорар за тях, но въпреки всичко продължавам да рисувам. Не мога да не рисувам. Това ме държи на този свят.

– Коя е вашата муза?

– Много обичам цветята, отглеждам ги, радвам им се. Те ме зареждат. Наслаждавам се на природата, на животинките, на птичия хор. Жената, с която живея – тя ми е музата. Нейната грижа към мен ме окрилява да рисувам. Хората се отчуждиха, не са дружелюбни, не са доволни. Политическата обстановка, миграцията напоследък, която не предвещава нищо добро. Няма нужда младите хора да бягат навън и да бъдат прислуга.

– Имате ли си свое златно правило в живота?

– Златното ми правило в живота е да бъда верен на себе си. Защото загубя ли вярата в себе си, няма да бъда полезен за хората. Хубаво е човек да съчетава нещата в живота към добро. Не случайно хората в Германия като се разделят на улицата след разговор, си казват: “Прави добро”. И аз съм на това правило. Дори понякога това да е в мой ущърб.

------------------

(Интервюто е публикувано във в. “Компас”)

------------------