Първите преводи на Яворов на чешки език

Първите преводи на Яворов на чешки език

За първи път чешкият читател се среща с името на П. К. Яворов през 1902 г., когато в бр. 4 на най-авторитетното чешко славистично списание “Словански пршехлед” Н. Бойко публикува статията си “Българската литература през 1901 г.” Като проследява литературната продукция у нас през посочения период, авторът споменава и първата стихосбирка на Яворов, характеризирайки поета, заедно с Кирил Христов, като “достойни ученици на най-големия и най-силен съвременен (български) поет П. П. Славейков”.

Подобна твърде обща квалификация няма своето истинско литературоведческо покритие, но като се има предвид, че името на Пенчо Славейков, “тази най-силна проява на българския модерен дух”, се появява още в първа книжка на списанието (1899), без съмнение това има своето значение за събуждане на интереса на чешката литературна общественост към поетическото творчество на Яворов. Още повече, че в литературния живот на Чехия и България по това време все по-голям терен завоюва европейската модерна литература, в резултат на което се задвижват вътрешните конфронтационни механизми на литературата, а оттам и външната й рецептивна ориентация. Разбира се “Словански пршехлед” не е трибуна на модернизма, неговата цел е да положи началото на един нов етап в духовното общуване между славяните, който да намери израз в преодоляване на спорадичността, в разширяване и задълбочаване на преките контакти чрез професионализиране на интересите към цялостния културно-исторически и духовно-естетически живот на отделните славянски народи. А фактът, че от българската литература на страниците на списанието през първото и началните години на второто десетилетие доминират преводи от поезията на Пенчо Славейков, П. К. Яворов и Кирил Христов, не се нуждае от обяснение – при цялата сложност и противоречивост на своето развитие през този етап, тъкмо чрез такива различни и толкова силни творчески индивидуалности, българската поезия осъществи най-мощния изблик на своя нов културен дух.

Първите преводи на Яворови творби са направени от Зденек Броман и излизат в кн. 9 на списанието от 1907 г. Това са стихотворенията “Посвещение”, “Недей се връща”, “Въздишка”, “Ела”, “Две хубави очи”, както и прекрасните му “Хайдушки песни”. Авторът на преводите е сред добрите познавачи на българската литература в периода от началото на века до Първата световна война, посвещава й редица прегледи и бележки. Стойността на литературно-критическите му познания за нея проличава особено в острите му и в повечето случаи справедливи упреци към обемната статия на В. Р. Венгерович (кн. 14, 1912) “Българската литература през последните пет години (1906 -1910)”. Но заслугите на Броман са преди всичко в преводаческата интерпретация на модерната българска поезия през този период – освен в посочените по-горе стихотворения на Яворов, той прави първите преводи на П. Славейковите творби “Симфония на безнадеждността”, “Cis moll”, “Микеланджело”, “Псалом на поета” и др. Ориентацията към модерната българска поезия и нейното извеждане на преден план в преводаческия раздел на списанието безспорно очертава една нова културоложка и естетическа концепция на възприемането на нашата литература, но в същото време тя не сочи отказ от традицията – в списанието се печатат и редица поетически творби на П. Р. Славейков, Ив. Вазов, К. Величков, а и подборът на преведените стихотворения от Яворов не е конципиран естетически еднозначно – до скиталеца на мисълта и на духа от “Посвещение”, “Недей се връща”, “Въздишка” стои и абсолютният пленник на красотата и доброто от “Две хубави очи”, и волният харамия-мъстител от “Хайдушки песни”. Този факт сам по себе си говори, че в своя избор преводачът се ръководи от стремежа да представи, макар и само в няколко стихотворения, сложния – многолик и единен – поетически свят на Яворов.

Първата преведена творба от сбирката “Безсъници” е “Посвещение” – стихотворение, твърде близко по своето идейно-художествено внушение до “Песен на песента ми” – с вътрешната си мисловно-емоционална напрегнатост, с неотклонно присъстващата в поезията на Яворов идея за постоянна неудовлетвореност и духовно скиталчество, с гибелно-привлекателната сила на мисълта-битие, мисълта-надмощие над всичко, което е свързано с врявата и суетата на деня. У преводача е налице стремеж да пресъздаде художествено-семантичната цялост на първообраза – и идеята за самотната мисъл-освобождение и пристан сред бурите на живота е предадена с верен усет за структурата на Яворовия поетически текст.

У Яворов:

В падения, в подеми тебе китих,
ти бе царица горда много дни;
аз всъде бях и всичко запокитих,
ти с мене скромна се уедини;
на теб аз никога не се наситих,
на мен ти никога не измени.
Светът пред тайните ни би се слисал,
другарко моя, моя волна мисъл.

У Броман:

Já zdobil tebe v padu tvém a vzletu,
tys dlouho bila hrdou královnou;
já všude bil, vše krášlil ve svém vznětu,
tis vzdálila se skromná přede mnou;
já tebe nikdy nenasytil se tu,
ty nebila’s mi nikdy nevěrnou:
Tajnosti naších svět se nedomyslí,
má přitelkyně, moje volna mysli.

Ако съпоставим тези два текста на смислово равнище, ще видим, че преводачът допуска две отклонения – в третия и в четвъртия стих на строфата, като първото е резултат на погрешно разбиране на думата, а второто – на неудачно предадена семантична цялост. В стиха “Аз всъде бях и всичко запокитих” глаголът “запокитих” носи основния смислов и емоционален акцент на отвръщане на поета от външния свят, от онова “страдание безлично, жалко, безразлично” и обръщането му към самотата на вътрешната мисъл-познание. Подведен от глагола в първия стих “китих”, преводачът осмисля “запокитих” като негова видоизменена форма и го възпроизвежда в чешкия текст с глагола “krášlil” (кича, крася), който е синоним на удачно употребения в първия стих на превода глагол “zdobil”. Явно става дума за сериозна фактическа грешка, която, макар и единична, случайна, преиначава основното значение на Яворовата мисъл и води до семантично несъответствие при превода и на следващия, четвърти стих. Като художествено-семантична цялост четвъртият стих на оригинала е пълно антиномично следствие на предходния:

Аз всъде бях и всичко запокитих, (3)
ти с мене скромна се уедини. (4)

Доловил вътрешно-организиращата функция на антиномията у Яворов, без да осъзнава допуснатата вече грешка (“крася” вм. “запокитвам”), преводачът търси адекватност на тази антиномия и прави втората грешка, превеждайки стиха “ти с мене скромна се уедини” с противоположното “tis vzdálila se skromná přede mnou”, т. е. “пред мен ти скромна се о т д а л е ч и”. Оттам, макар и функционално много точно преведени, следващите четири стиха на строфата трудно се включват органично-мисловно в творбата като цяло.

По-незначителни отклонения Броман допуска във втората строфа. Те се отнасят до третия и четвъртия стих. Образът на мисълта у Яворов е характерен със своята амбивалентност: тя е едновременно “като желязо хладна и жестока” и “като небето светла и дълбока”. В тази емоционално- смислова двузначност се крие единният и разнолик душевен свят на поета:

Като желязо хладна и жестока
ти бе – и в мрачна радост те следях;
като небето светла и дълбока
ти бе – и нежно в тебе се топях;

Броман превежда първите два стиха (в строфата те са третият и четвъртият) така:

Jak ocel hladnou, nepodajnou silou (3)
Tys bila – za tebou jsem vzrušen šel; (4)

В оригинала епитетите “хладна и жестока” като синонимна амплификация, както и оксиморонът “мрачна радост” не само придават по-голяма стегнатост на поетическия синтаксис, но и с повишената си експресивност емоционално и функционално по-здраво обвързват образа с идеята; те са резултат на тласъците на чувствата и носят ритъма на поетовата мисъл и в същото време неотклонно насочват тази мисъл към меоническите бездни на собствения му душевен свят. В преводаческата трансформация на Броман, която, ретрансформирана на български език, звучи: “като стомана с хладна, твърда сила ти бе – след теб възбуден крачех”, епитетът “жестока” е снижил градусната си експресивност до “твърда”, а оксиморонният израз “в мрачна радост те следях” губи специфичната си поетическо-логическа изразителност в прозаично-гладкото “след теб възбуден крачех”.

Тези недостатъци на превода, които несъмнено стесняват инвариантната поетическа информативност, не ни дават основание да отречем цялостните усилия на преводача, още повече, че сериозните отклонения, както вече бе изтъкнато, са плод на случайна грешка. Другите равнища на съпоставимост сочат функционална точност, а на места и творческо прецизиране в подбора и включването на художествените средства в структурата на поетическия превод. Но преди всичко преводачът стриктно следва архитектониката на Яворовата строфична система, изградена със своеобразно синтактично редуване на стихови единици – основното в ритмичния строй на неговия поетически текст. Спазена е точно и схемата на римуване – редуване на женски с мъжки рими в първите шест стиха на осмосричната строфа и на съседните рими в последните два стиха, както и десет и единадесетсричния стихотворен размер. Естествено тази звукова и ритмична адекватност, която преводачът постига, е от съществено значение за разкриване на особеностите в психо-ритмичния строй на Яворовата драматична натура, за акцентуване върху онези вътрешни състояния, които осъвместяват битието с мисълта, защото за поети от неговия тип истинското битие е мисълта (всъщност образът на мисълта в това стихотворение е образ-метафора на неговата душа).

Ако в “Посвещение” и “Песен на песента ми” идеята за самотата, която тегне над трагичния дух на Яворов и свидетелства, че мисълта и песента са единствената утеха и пристан за неговото вътрешно изгнание, то в “Недей се връща” и “Въздишка” – втората и третата поред преведени творби – елегичният мотив по невъзвратимото е белязан с печата на една дълбока и “мрачна безнадеждност” (“Недей се връща”) и страшното бреме на вътрешното озарение за гибелното, хладно безмълвие на душата (“Въздишка”). Може да се каже, че с малки изключения преводачът е направил един добър, сполучлив опит за чешки прочит на поетическия текст на тези две творби. Наблюденията върху секундарния текст наистина показват, че в стремежа за адекватно възпроизвеждане на идейно-образното съдържание Броман проявява чувствителна творческа свобода при подбора на синтактико-интонационните, ритмически и образно-изразителни средства, често подбира думи от друго езиково равнище и т. н., но нарушаването на някои лингвистически точности и стихови размери изпълнява смислови и естетико-художествени компесаторни функции, съобразно присъщите на чешкия език особености в синтактичното и метрическо осъществяване на фразата. Така например, при превода на третия стих от “Недей се връща” (“усмихнат, призрачен и драг” – “přizrační – směje se – tak drah”), прилагателното “усмихнат” е предадено с глагол (“směje se”), т. е. използва се дума от друго езиково ниво; изразът от петия стих “из миналото образ” съвсем естествено за чешкия език е предаден с “ten obraz minula” – показателното местоимение “ten” (този) в случая не утежнява поетическия израз, защото в чешкия език то се употребява много по-често и с повече функции, отколкото в българския; във втория и четвъртия стих на първата строфа не е спазен сричковият размер, но това не нарушава сериозно ритмичната синхронизация. За съжаление във втория стих на първата строфа преводачът допуска граматическа грешка със сериозни последици за смисъла. У Яворов е казано:

Недей се връща, не пристъпвай моя праг –
угасна моя ден.

В превода:

O, nevrácej se, nepřeházej přez můj prah –
Sic den můj u h a s n e.

Употребата в превода на бъдеще време вместо минало свършено на подчертания глагол създава амфиболична езикова ситуация и стихът може да се изтълкува с обратен на оригинала смислов ефект: любимата не трябва да се връща при поета не защото неговият ден вече е у г а с н а л, а защото ако тя се върне – ще угасне.

Сравнително по-добре, от гледна точка на стремежа за постигане на общата идейно-художествена атмосфера, е преведено стихотворението “Въздишка”. Някои езикови неточности, които се допускат (напр. в първия стих на втората строфа – “Ах, тихата печал на скорошната нощ” – “скорошната” е преведено със “skrovna” (кратка, малка), трансформирането на някои стегнати поетически изрази в обстоятелствени и описателни конструкции (вторият стих на първата строфа, първият и последният на втората), което се отразява на сричковия размер и ритъма, не водят до изопачаване на оригиналното поетическо съдържание. Естествено, това се дължи до известна степен на несъответствието в ритмико-мелодическите особености на двата езика (свободното и подвижно ударение в българския език дава по-разнообразни възможности за ритмическа организация, докато флективните (падежни) форми в чешкия език му дават предимство в римуването). От превода на “Въздишка” се убеждаваме, че трудностите, които трябва да преодолее чешкият преводач, са предимно в синхронизиране на ритмическите движения на превода с оригинала.

-------------------

Публ. в “Аз не живея, аз горя”, сборник материали от Втората националната научна конференция, организирана по случай 110-годишнината от Анхиалския дебют на Пейо Яворов, Поморие, 2010 г.

-------------------