Луната и аз

Луната и аз

Защо
Луната толкова ме вдъхновява?
Дали защото
е светла и бяла
като търсената доброта?

Дали защото
моят път
намира отговор у нея?
Мълча.
А Луната се превръща
в капризна дама,
криеща се
зад ветрило от бродирани облаци.

В небрежна двуличница,
изтървала едното си лице
в осъждащото я море.
В седефена монета.
В скъсано копче
от детската небесна ризка.
Или
просто в непринуден стих
на моето необяснимо
и обичащо я вдъхновение.