Кому е необходимо всичко това

Кому е необходимо всичко това

Винаги съм изпитвал отвращение от тези дела. Те не са трудни от правна и фактическа страна, напротив, разследването им е леко. Вярно е, че понякога се затрудняваме, докато намерим укриващия се родител, който съзнателно променя местожителството си, не се адресно регистрира. Но и това е преодолимо – не може човек да се укрие завинаги, все някъде се появява! А има и друга възможност – делото може да бъде гледано и в отсъствие на подсъдимия, стига да се съберат достатъчно данни за извършеното престъпление.

А това е много елементарна работа – едно писмо до съдебния изпълнител, на което отговорът пристига веднага и от него се вижда какви суми са постъпили по изпълнителното дело. Щом има неизпълнение на задължението, определено от съда, в размер на две и повече месечни вноски, престъпният състав на съответния член от Наказателния кодекс е осъществен.

Но в повечето случаи и тъжителката, и заподозреният са налице, при повикване се отзовават веднага. Започва разследването, което, освен обстоятелствата около главния факт, разкрива и безброй още “подробности”, една от друга по-причудливи и отвратителни. И макар че тези обстоятелства са били вече изтъквани при бракоразводното дело, бързат да ги депозират отново, да убедят следователя, че и двамата в еднаква степен са невинни, просто съдбата им така е отредила.

Обикновено първо думата имат дамите:

– Той не плаща издръжката, защото каквото спечели, пръска го по ресторанти и жени. Пък и откъде го печели? Може да го попитате откъде намира пари да дава бакшиш на келнерките двойно по-голям от присъдената му издръжка! Ужким му е малка заплатата, а всяка вечер е с компании по ресторанти…

– Лъже Ви, господин следовател, не е вярно това, което казва. Заплатата ми е добра, работя, печеля. Докато живяхме заедно й казвах, че получавам по-малко, разбирате защо, нали? Харчил съм и ще харча – в джоба си бъркам! Пие ми се – пия, но с други жени не ходя, тя ходи с други мъже…

Прекъсвам този диалог:

– Но в документите при съдебното заседание действително е записана сума два пъти по-малка от обявената от Вас като получавана работна заплата!

– Е хей, дребен трик, всички го правят, защото ей такива смукачки, като моята бивша съпруга, ако имат възможност и кръвта ни ще изпият…

Каква низост се крие в тези думи! Сякаш става въпрос за някакво животно, а не за неговото дете. Идва ми да го изхвърля през прозореца, ама с главата надолу. Пък каквото ще да става.

– Но детето Ви е вече голямо, разноските се увеличават!

– Какво, детето ли, та то мене ме обича повече от всичко на света. Ако искате, аз ще го доведа, то само да каже колко неща му купувам, колко внимание му отделям…

Казвам, че няма нужда, излишно е да безпокоим детето. Предявявам обвинението и предупреждавам това да е последно!

Зает в работа на следващия ден, не отговарям веднага на почукването на вратата. След малко ставам и отварям. Пред мен стои той, бащата, а зад него симпатичен русокос малчуган.

– Може ли, господин следовател, да влезем за малко?

Стоя и не чувам думите му. Усещам топлината на кръвта, която нахлува в слепоочията ми. Инстинктивно долавям целта на това посещение и настръхвам, обзет от силен гняв.

– Ама ние ей така, за минутка само…

Вперил съм поглед в момчето. На ръката му виждам голям мъжки часовник, в другата държи транзисторен радиоприемник, през врата му е провиснат фотоапарат. Панталонът и ризата са нови, изглеждат току що закупени. А момчето е впило поглед в новите си обувки и не мърда, сякаш иска с поглед да пробие пода. Бузите му са с цвят на ален божур.

– Нали Ви казах, грижа се за момчето, нека и то да каже, не е ли вярно това…

Сякаш се събуждам от кошмарен сън. Силен вик ме връща към действителността:

– Не, не е вярно това, всичко днеска ми купи, ето, вземи си ги тези боклуци, нищо не искам, не съм играчка, да ме разиграваш като маймунка…

Сълзи задяват момчето. Побягва навън и хвърля по стълбите накупените му подаръци.

– Напуснете и Вие сградата, по-бързо, чувате ли какво Ви казвам!

От себе си изтръгвам само тази изпълнена с неприязън заповед. А в главата ми има само една мисъл, една болка. Кому е нужна тази трагична комедия, толкова лошо режисирана? Защо тормозят това невинно същество, нима му е малко това, че живее без баща, без закрила? Дава ли си сметка този човек каква рана отваря в детското сърце. И винаги се питам: кому е необходимо всичко това?

-------------------

Из “Редове от бележника на следователя”, Бургас, 2010 г.

-------------------