Мълчаливият

Мълчаливият

Още от входната врата на районното управление ме лъхва познат мирис на силен парфюм. А това е сигурен знак, че снощи пак са бродили някои от проститутките в квартала, сигурно за някакъв скандал в близките заведения. Най-често се сбиват помежду си за клиенти, всяка гледа да хване чуждестранен моряк, повечко плащат. Но снощи след скандала са откарани в отрезвителното, та този път те ще плащат такса за пренощуването.

Току влизам в стаята си и началникът на следствието ми звъни. Пита ме докъде е стигнала работата по разследването на убийството в близкото село. Докладвам и слизам при началникът на районното управление, да съгласуваме някои неща.

– Уморен ми се виждаш – подмята възрастният полковник и пали цигара.

– Домашни проблеми, помагах нещо на жената снощи, нали зима идва.

– Не остава време за това – заключава философски полковникът, – въпреки че желание и на мене все още не ми липсва и за домашна ракийка, и за хубава салатка. Всъщност скоро четох някъде, че който спи над осем часа в денонощието, е податлив към неврози, така че с по-малко сън, напред към укрепване на здравето!

– Аз пък съм чел обратни на тези, но хайде да не се отплесваме. Какво ново от оперативните материали?

– Проверките показват, че бащата и синът не са били заедно вечерта, близките им твърдят, че не са излизали от домовете си. Тези факти, подкрепени и от някои други специални мероприятия, ни дават основания да свалим подозренията от тях.

Ето че отпада още една от изградените версии за евентуалният извършител на убийството. А те двамата, бащата и синът, преди малко бяха подали молба до прокурора за нанесена им обида от убития. Прокурорът преценил, че деянието е явно маловажно и прекратил преписката. Двамата не останали доволни и се заканвали пред хора, че сами ще се оправят. Наложи се да бъдат предупредени с протокол по закона за полицията.

Разполагаме с данни, че участниците в компанията, след голямата оргия в дома на Иван Вутов, са се прибрали по домовете си. Само убитият не е направил това. С Колю Енчев са се разделили до тракийската чешма и всеки поел своя път.

Претърсванията в покрайнините на селото не дават резултат. Да се е заблудил в тъмното и да е отишъл в съседно село? И от тези проверки нищо не излезе. Със съседите си е в добри отношения.

От унесът в тези мисли ме извежда телефонният звън. Полковникът вдига слушалката и след няколко разменени думи, казва само: “Да, да”.

– От криминалният отдел споделят нашето намерение да проведем отново разговор със съпругата на Кирил Гочев. Мисля, че нямаш нужда от придружител, колата ми е свободна. Кметът е стабилен човек, с него ще се оправите за повикването.

Потънал в размисъл за тази версия, сякаш не усещам друсането на автомобила по изровения път към селото. А тя се породи от общинския полицай – направило му впечатление, че никога по-рано Кирил не го е поздравявал. А и не само него. Рядко се случват такива хора като него, забият главата в земята и две думи не обелват с никого. Викат му “Киро темерута” и странят от него. Работи като кравар в кооперацията, а е пенсионер от мината.

А сега отдалече “здрасти старшина” казва, пита кое как е! Да се зачудиш откъде тази словоохотливост у него. Докато жена му е като картечница, и на сън си говори, мало и голямо с одумки залива. Ама и за нея приказки се чуват из село, полицаят почти е склонен да им вярва. Веднъж бил нощен обход и в близост до двора на Кирил видял убитият да се навърта. Сетил се, че Кирил е на обора при кравите. Има нещо, казал си полицаят на ум, ама знае ли се? Мярнал го и Атанас и се разкарал към тяхната махала.

В кметството всичко се нарежда добре и не чакам дълго. Янка пристига спретнато облечена, дребничка, ама симпатична селска женица. А има и хубаво бяло лице, все още запазено от бръчки.

Разговорът започвам отдалече, интересувам се от някои незначителни факти, но все пак искам да ми каже какво се говори из селото.

– Ама какво, все за това убийство говорят. Ама нека си говорят, мене не ме интересува, малко ми са кахърите из къщи. А хора всякакви, един приказва едно, друг чул друго…

Най-после сменям посоката и споменавам нещо от това, което ме интересува.

– Какво да Ви кажа, господин следовател, моят Кирил е затворен човек. На млади години по го биваше, ама сега съвсем се затвори в себе си, може би е резултат от работата му дълги години в мината. Ако не спи в обора, вънка в антрето ляга. Тъй де, не сме деца, нали разбирате за какво става дума. Гости не ни идват и ние не ходим…

– А когато го няма него, някой да те навестява?

Янка трепна, веднага зае обидена позиция за самоотбрана. Очаквах тази реакция и продължих да я гледам право в очите. А от там изчезна закачливата искрица, която имаше до преди минути.

– Ама вие за каква ме вземате, и ние, селските жени, си имаме достойнство, да не мислите, че Атанас…

– Ако съм те засегнал с нещо, моля да ме извиниш, но мисля, че само от един въпрос не трябва да се засягаш толкова. Аз само запитах ей така и без лоши мисли!

Янка извади кърпичка и започна да бърше сълзи в очите си. Нищо, нека си поплаче. Но вече съм убеден, че Атанас я е навестявал вечер. Сигурно е проверявал предварително кога Кирил е на смяна в обора. Ами ако въпросната вечер е забравил да провери, нали е пил доста ракия в дома на Иван Вутов?

От стопанският двор дават сведение, че Кирил е почивал в четвъртък. Значи си е бил у дома!

Докладвам по телефона на началствата за резултата до момента и за бъдещите ми намерения.

– И внимавай, все още всичко е в рамките на предположенията – предупреждава ме началникът на следствието. – Да не вземеш и поемни лица!

Все още ме учат на разследване, не толкова, че не знам, ами началниците имат навик и за известни неща да съветват. Какъв ли ще бъда и аз някога, ако стана началник?

Намираме Кирил в обора. Грижи се за кравите, подготвя апаратурата за доене. Първо впечатление ми прави, че е с нови работни дрехи. Като ни видя, Кирил пусна лопатата и отрива ръце в куртката. Общинският полицай ме представя и аз му обяснявам, че трябва да дойде с нас за малка справка да кметството. Кирил тръгва с отпуснати рамене към колата. А през това време от колегата му разбирам, че Киро от два дни е с новите работни дрехи.

В колата мълчим, наближаваме площада насред селото и спирам колата, за да си купя цигари от смесения магазин. А в него всичко има, храни и дрехи, хляб и колбаси. Типичен магазин за малко село. От магазинерката разбирам, че през седмицата е продала само два комплекта работни дрехи от син дочен плат и единият е купен от Янка!

Подминаваме кметството по мое нареждане и заминаваме направо за града. Изгарям от нетърпение да стигнем по-бързо и да обсъдим предстоящия разпит на Кирил. След размяна на мнения подготвяме плана за разпита. В това време общинският полицай се обажда и докладва, че не са намерили търсените по мое нареждане стари работни дрехи на Кирил в дома му. А жена му Янка плачела и нареждала за теглилата, които я очаквали, но нищо друго не искала да каже.

– Добре си се сетил за обиска в дома на Кирил, а сега започвай работа, всичко е в твоите ръце – нарежда ми началникът на следствието. – Надявам се, че дактилоскопната регистрация на Кирил е приключила, а и съдебният лекар и биологът също са приключили предварителната работа. Макар и старателно изтривани, намерени бяха все пак следи от мъжки обувки край изоставената шахта над селото, където едва снощи, с помощта на кучета, открихме трупа на Атанас. Явно личеше влачен клон от дърво по дирята, а и много животни бяха минали на път към пашата в гората.

Кирил влиза мълчаливо в кабинета. Оставаме само двамата и разговорът е по-скоро монолог на следователя. На всеки въпрос Кирил отговаря само с кимане на глава. Рядко вмъква някоя дума, но ми прави впечатление, че не е толкова глупав, колкото иска да изглежда и както го описват другите. Разпитът върви точно по плана и настъпателно разнищвам кълбото, като вмъквам все по нещо, вече добре известно. Докато най-после Кирил разбра, че с мълчание нищо няма да постигне.

– От страх не казах, ама виждам, че вече всичко сте разбрали, ще говоря, дайте ми чашка вода.

Кирил пие жадно и продължава:

– Трябва да бях изкарал един сън, чувам стъпки в двора. Ослушах се, станах и обух гумените обувки. Гледам на външната врата се очертава сянката на човек, тя от средата нагоре е стъклена. Попитах кой е, отговор не последва. Сянката изчезна от вратата. Отворих тихо и излязох на двора. В тъмното не познах кой е, но се движеше към дръвника. А там има копач, с него цепя кютюци за отопление. Непознатият го набара и тръгна срещу мене. Замахна, аз се предпазих и копача се заби в земята. Посегнахме и двамата към него, излязох по-як и го отнех. А оня миришеше и на ракия. Замахнах сега и аз и оня падна на земята. Веднага разбрах какво стана, яко го фраснах. Отвързах магарето, натоварих го и накрай село го пуснах в шахтата. После вързах един клон за самара на магарето да го влачи и да закрие следите. В двора разхвърлих талаш от рязането на дървата върху локвата кръв. Дрехите ми също бяха изцапани, свалих ги и ги сложих в една торба, вчера ги изгорих край реката на една скала…

А на жената казах, че крава е раждала, та съм така оплескан с кръв. Пък и вече бяха вехти, почти за хвърляне, и тя ми купи нови от магазина. Тя май се усъмни в нещо, но не е казала и дума. Пък и това не е женска работа, тя да си гледа къщата…

– И не можа да разбереш кого си убил?

– Не. На другия ден из селото се заговори за Атанас. Не знам какво е търсил в моя двор, с него не съм се карал, в добри отношения бяхме, ако не беше замахнал и аз нямаше…

Е, това е истината, дявол да го вземе. Как ще го преценява съдът, негова си работа. Ама това мъжете сме наистина щастливи хола – знаем на кого жената кръшка и с кого го прави, а за собствените си нищо не знаем или последни научаваме.

-------------------

Из “Редове от бележника на следователя”, Бургас, 2010 г.

-------------------