Стрели в сърцето

Стрели в сърцето

Какво може да донесе краят на един работен ден на следователя. Умора – при всички случаи. Почти всеки ден е изпълнен с напрежение – разпити, дежурства…

Е, затова пък днес не е така. Просто изненадващо! Не се явиха двама свидетели и два часа остават до края на работното време свободни. Не ми се захваща друга работа, по-добре ми е да прегледам нещо от малката библиотека. Например съдебната практика на наказателната колегия на Върховния съд, която си закупих преди два дни.

Но телефонът, както се случва и в романите, така и тук, звъни точно тогава, когато нещо трябва да се провали.

–Ало, господин следователят ли е?

– Да, аз съм, кажете какво има – отговарям, бързам да чуя причината за повикването и да приключа, ако мога, разговора. Дори се стремя да дам да се разбере, че просто не ми е приятно и по телефона да разговарям.

– Георги, мога ли да те видя, поне за няколко минутки?

– Разбира се че може – отговарям на познатия глас, без да се досещам в момента откъде ми е толкова познат. – Кога ще дойдете?

– Аз съм съвсем наблизо!

– Добре, елате веднага!

Оставям слушалката и не мога да се нарадвам на идващата среща. Нима е тя, след толкова години, как ли изглежда? Може би е с посребрени коси. Тогава беше толкова млада.

Почука леко на вратата. Посрещнах я плахо.

– Не ме очакваше, нали? – запита кротко, както някога, когато ни изпитваше на черната дъска.

– Наистина съм изненадан – признах си веднага. – Заповядайте, седнете.

– Сигурно си зает, Георги, но трябваше да дойда, вчера си задържал в ареста моя син!

– Нима Николай…?

– Да, Николай е мой син!

– Не знаех, дори не съм си и помислил, че вашето дете може да бъде извършител на престъпление. Мога да си направя отвод…

Не знам защо аз почувствах някаква смътна вина за случилото се, макар че не аз, а Николай беше извършил престъплението.

А тя ме гледаше с кротките си очи, които на тъжното й лице изглеждаха още по-дълбоки. За миг бръчките около тях се увеличиха. Спомням си, че винаги, когато искаше да ни каже нещо, тя леко притваряше очи.

– Не, Георги, не съм дошла да те укорявам. На твоя място може да бъде всеки твой колега. Това няма да промени нещата. По-важното е, че той, Николай, знаеше, че рано или късно ще попадне под ударите на закона. И въпреки това не се съобрази с моето мнение. Все искаше да показва и да доказва някому нещо. Не е толкова лошо да се стремиш към определена цел, но когато това е съчетано с алчност, винаги се превръща в престъпление…

– Последният път стойността на контрабандно внесените стоки е голяма. Опитали се да ги прехвърлят през оградата на пристанището и там са ги заловили!

– Зная, съпругът ми е разговарял с колегите му, всичко ми каза. Бих желала да чуя сега как се чувства и какво го очаква?

Как да обяснявам, просто не намирам думи.

Отварям закона и като първолак зачитам няколко текста на глас. Просто сричам буквите. Както някога, преди много години пред тази същата жена.

Как ли възприема майката тези тежки думи, записани в закона? Поглеждам я. Тя сменя цвета на лицето си. Подавам чаша с вода. И си мисля, че всяка изречена от мен дума се забива право в сърцето на майката. Като стрела, изпратена от засада.

За сетен път разбрах една жива истина – майките поемат стрелите първо върху себе си, с цялата болка от това.

-------------------

Из “Редове от бележника на следователя”, Бургас, 2010 г.

-------------------