Песента на пещерите – химн на откровение, невъзможна любов и човеколюбие в творчеството на Киро Дженков

 По-малко от месец се е изминало от смъртта на големия човек и писател Киро Дженков... когато се прекланях на гроба на твореца, дадох дума да следвам неговия пример... нещо страшно се скъса в мен, когато ми съобщаваха за прощаването в деня на погребението – жена ми наливаше в чашите, бяхме в Обзор, когато сякаш някой измести ръката й и виното се разля по земята... По-късно запомних думите на Божкови, че той ни е обходил всички и с никого не е пропуснал да се сбогува, не ни е забравил... и ние няма да го забравим, не трябва да го забравим, не бива, длъжни сме да носим паметта за него, за творчество му и за посланията, за искрените и истински, топли думи на историка, който обичаше до болка родината си и милееше за българите, за тяхното минало и бъдеще. Киро Дженков е бил християнин от самото си раждане, но той прие Християнството в края на живота си. Спомням си дългите разговори пред книжарницата и като че ли изниква пред мен този жив образ от плът и кръв, чийто дух на мъдростта е неспокоен и вечно търсещ, той не се притеснява да пита, търси мнението на другите, умее да изслушва, понякога обича да спори... да, но по-често е способен да обича... да обича хората... тази обич, смея да твърдя, усещаха всички, а понякога се и страхуваха от нея, от чистотата й. Много пъти се е случвало да изкажем темата, да стигнем до някакви идеи и... после да мълчим. В това дълбоко и съзерцателно мълчание се състоеше нашият диалог, в който сме искали да помирим различията и да стигнем до общото... Трудна беше темата за покръстването на българите, сложен и противоречив беше образът на Борис, а празнотата във време-пространствените измерения на историческата наука позволяваха една опасна художественост, волна фикция, която се превърна постепенно в непреодолимо предизвикателство... Искаше ми се, въпреки всичко изговорено, написано и изстрадано, въпреки скритите и явни помисли на писателската общност, на неговия саркофаг тракиецът каменоделец Мун да беше сътворил Бога-Слънце, който да прилича на Витлеемската звезда, защото съм сигурен, че до последния си дъх авторът е чувал песента на самодивата от пещерите, виждал е пророкуването на колобрите и е яздил вран кон по друмищата на великия саракт, като наравно с храбрите боили е защитавал славното име на кана и на своя род... Дълбок поклон!

Стражарите Докс и Окшум разговарят за гласа на самодивата – омаен... пленителен, но това може да е и гласа на скитника, на каменоделеца, който пее в потайната доба... Още в началото на първата книга на Киро Дженков, бог Тангра е въведен като демиург, като творец, което има художествено и знаково значение в романа “Песента на пещерите”. На първата страница са въведени и образите на “наместника на Бога, на великия жрец, на предводителя на българите, законодателя и воин – Крум” и на Никифор Геник, който “дреме лениво в каретата”. Използвайки умело похвата на контраста, авторът внушава дълбоките различия не само между владетелите, но и между царството и империята.

През 807 г. византийският император Никифор I Геник започва поход срещу България с цел да я покори. Походът стига само до Одрин, след което Никифор трябва да се завърне в Константинопол поради слухове за преврат. Това дава възможност на Крум да поеме инициативата. През 808 г. той нахлува по поречието на Струма и напада византийските военни части там. В резултат на това в хазната постъпват заплатите на местните войници, възлизащи на 1100 литри злато. След това след тежка обсада през 809 г. Крум завладява Сердика. Градът има важно икономическо и стратегическо значение, защото през него минават много важни търговски пътища за Константинопол, и защото от там може лесно да се атакува Македония. В Константинопол разбират какви са намеренията на българския владетел и предприемат ответни действия. Първо Никифор изпраща военни отряди, които да възстановят властта му в града. Този опит се оказва неуспешен, тъй като изпратените ромеи се разбунтували. Друга мярка е изселването на славяните от Средна Струма в Мала Азия и настаняването на гръцко население в тези земи. Целта е да се засили гръцкото влияние в района, за сметка на славянското. Това решение също се оказва неуспешно, тъй като новото гръцко население също се разбунтувало. Това кара константинополския владетел да предприеме нови действия. През 811 г. Никифор събира многобройна елитна войска край крепостта Маркели и поема на нов поход срещу България. Уверен в успеха си, императорът води със себе си сина си Ставракий и много ромейски аристократи.

Авторът обръща внимание, че когато онгълът е бил в ръцете на “миролюбивия Кардам”, Геник е живеел спокойно и честито, но след кървавото възкачване на Крумос, блаженството във Влахернския дворец е нарушено. Животът във византийската имперска резиденция в Константиновия град е застрашен – “Тайните съгледвачи на империята все по-често носеха тревожни вести, щото владетелят на северното племе проявявал интерес към славянското население по Струмско и Македония”. Тук Дженков прибягва до едно отклонение – ретардация, като ни представя спомените на императора за завръщането на заложника за мир между кан Кардам и императрица Ирина от Плисков – Византий, който в “Песента на пещерите” е представен като опитен дипломат, който правилно е предвидил, че Крум ще превземе земите по долината на р. Струма, а по-късно и крепостта Сердика... Неслучайно Геник не може да прежали най-вече изчезналия майстор, технитаря Евматий, който “навярно ще продължи да строи тарани и на Плисков, а империята ще страда”.

Василевсът свиква Синаклита – върховния съвет на Византия, за да предприеме поход срещу ханството. Авторът представя много пълно и живо картината на вътрешните разногласия без да натоварва разказването си, с няколко изречения, между които обаче умело вмъква историческите имена на стратега на източните войски Теодосий Салавара, на патриция Роман, на архонта Петър, управлявал тракийските части... Целта на новия поход е да се достигне крепостта Маркели с близо шестдесет хилядна армия, към която да се свикат още десет хиляди души. По пътя към нападението могат да се присъединяват и цели тагми – войскови подразделения...

Иска ми се преди да продължим анализа и представянето на това произведение за миналото, за творческото начало и обичта, да обърнем внимание и на жанровата принадлежност на книгата, която сякаш не се побира в наложените рамки на историческия роман. Авторът отделя особено голямо внимание на любовта между каменоделеца-трак Мун и ханската дъщеря Драга, като наративът работи със засилено въображение (целта на което не е друга, освен да ни приобщи с познати и близки чувства и възприятия към миналото и да ни покаже, че хората в своята същност са повече близки, отколкото далечни) именно в празните време-пространствени конструкции, за да изведе изконните мотиви и проблеми в света, свързани с невъзможната, обречена в самото си начало, любов... По този начин дава едно, на първо място – разбираемо и човешко по своята същност обяснение на непознатото, обгърнато в тайнство... затова и още в самото начало “Песента на пещерите” е в съпровод с предговор... В предговора, в който Киро Дженков се отрича от слава и известност, твърди, че от писателска дейност пари се губят, не се печелят, че четящите хора са намалели, а други са напуснали страната или са безпарични, изказва своя истински подтик към написването – “... човек да обърне поглед към миналото, към историята и да се поучи от нея.” И зададените малко по-късно реторични въпроси: “Та нима нашето време не повтаря времето на княз Борис Михаил Покръстител Български? Или пък годините на езическа България на Крум?” В предговора писателят не е съгласен с изследванията и твърденията на професор Андреев за християнството, гоненията, за допускането на славяните до върховната власт и заплахата на прабългарската аристокрация. Времето на изсичане на Мадарския конник е неизвестно, но професорът отрича това да се е случило по време на управлението на Крум и посочва като евентуален владетел на изображението хан Тервел, удостоен с титла и скъпи дарове от император Юстиниян. Убежденията на Киро Дженков са свързани с изображението на конника и чашата, която държи в ръката си... в един от надписите е споменато името Крумесис, което Андреев разчита като Кормесий, а Дженков е склонен да разчита като Крум... В предговора авторът отбелязва, че използва и известни вече легенди и митове... и нещо много важно в края на предговора – “Самият аз не претендирам за достоверност на написаното и затова – моля за извинение! Авторът”. Освен основният сюжетен кръг в романа – за любовта, съществува и друг, който е изключително интересен, защото, макар и второстепенен, обгръща основния и създава рамката на романа – това е разказа за любовта между константинополския домочадец Византий, който извършва предателство спрямо Никифор Геник и девойката Расте, дъщеря на боила Статул и приятелка на дъщерята на кан Крум, Драга... И в двата разказа любовта е изкупена със смърт – и в двата разказа образът на смъртта е свързан с християнската символика на кръста – в първия – с тяло върху тяло, във втория – с кръв върху кръв...

“Песента на пещерите” не е типичен представител на историческия роман, защото е и психологически, и фолклорно, и религиозно обременен, и такъв, който си поставя цели... Книгата е написана в бял стих... Творбата, както я нарича нейният създател, е притча за любовта. Оттук се отключват и множеството теми, присъстващи в романа – за вечното и преходното в живота, за песента и пеенето, за смъртта като продължение на живота, в която е възможно осъществяването на любовта в сферата на духовното и идеалното, за твореца и творческото начало, за воина-богоравен и победения враг, за безкрайната привързаност и всеотдайност на българската жена... Киро Дженков посвещава романа си на съпругата си Руми – и това със сигурност не е случайно. “Песента на пещерите” е химн на любовта!

В композиционно отношение книгата е разделена на тридесет и седем части, като има предговор, както вече споменахме, епилог и две “лирични отклонения” в проза, които оформят графичната и поетична конструкция на творбата и се получава затворена кръгова композиция, в която ключова роля изиграва думата “песен”. Песента може да има семантиката на общуване, на идея за вечен възврат и за завръщане към корените, към фолклорната традиция и памет... гласът идва от пещерите, които са обитавани от самодива и от скитник – каменоделец. Основният композиционен принцип е разказ в разказа – това определя и наличието на двете сюжетни линии – историческата и дълбоко интимната – съкровената, индивидуалната драма на човека в това време и в това общество...

В първите си части “Песента на пещерите” ни представя типичното за автора логическо търсене, изложени са задълбочени разсъждения по пътя към истината, като читателят е въвлечен в спор, в който сякаш участва, който представлява интересна среща между различията – Мун, каменоделецът, разговаря с Докс и Окшум, воините на Статул, за Тангра, за Божията майка, за Слънцето, Луната и звездите, за Сатанаил, за Христос, но темата не утежнява четивността на романа, защото умело е въведена и хумористичната, обикновената и общочовешката страна на възприемането й... навлиза се постепенно в темата за вечното и преходното в живота, тема, която по-късно ще бъде разгърната от благодеянието на славянина Диман, стражарите и каменоделеца Мун, от сътворяването под въздействието на любовта, от поставянето на любовта над всичко и осъзнаването на смисъла, от изобразяването на победата и владетеля заради любов... а по-късно и трагичната констатация на писателя за невъзможното щастие в свят на омраза, завист, злоба и чувство за превъзходство над другите...

“... този Христос ще се сгромоляса на земята, ще се пребие. На какво ще се подпре горе – ...” – чрез диалозите на стражарите Дженков се е опитал да създаде живи и пълнокръвни образи, с които навлиза в народопсихологията на времето, време, което съотнася в този план близко до нашето... и в това, мисля, е ролята на художествената нишка в историческата проза. По този път се достига и до тезисното твърдение на автора, изказано от неговия герой Мун: “Бедата мисля е в това – безписмени люде сте вие – ...”

Това звучи и като упрек, и като предупреждение към съвремието...

А след като са въведени голяма част от героите, боилът Статул ще заяви пред чешмата – благодеяние в разговор с Диценг: “ Ний сме люде несговорни и пречи ни това. Не сме единни помежду си! Трябва някой да ни защити отвън, за да се сдушим отвътре. А гърците сплотява ги Христос, затуй са силни.”

Мун е каменоделец и певец, и чужденец, не е известно откъде е дошъл (“От изгрева на слънцето ще е, защото спомена морето преди малко. А него не сме виждали. Одесос, Анхиало, Месембрия са чужди”)... той пее като самодива и има чуден глас, но и златни ръце – “направил е от камък статуетка на мома, божествено красива, и на лъв, и на тракийски воин”. Не се знае и неговият произход – не е ромеец, макар че вярва в кръста, може да е трак, а може би и славянин. По-късно става ясно, че е избягал от Месембрия... и неслучайно авторът е отбелязал, че в района, където попада, българското население се занимава с изработването на островърхи шлемове, с тъкачество, с ковачество и немалко с билкарство и знахарство... “Там се намираха и едни от най-изтъкнатите знахари...” Героят присъства в една действителност, която не е неговата. Но авторът е постигнал своята цел – разкрита е силата на красотата и е показано нейното въздействие върху сътворяването. Но има и друго – красотата и любовта са същевременно оказват и неконтролируемо влияние върху хората и отключват неподозирани страсти и желания, свързани с темата за греха и опрощението.

В произведението на Киро Дженков, засягащо историческата, националната, романтично-легендарната памет, както и народопсихологията на българина, живота на малкия и обикновен човек, едни от основните теми се явяват тези за вечното и преходното в живота на човек, за красотата, за любовта и смъртта, за греха и изкуплението.

Красотата в “Песента на пещерите” е божи дар. Мун живее близо до знахарите, които могат да върнат живот чрез магическото учение на вярата, но същевременно е и отделен в пещерите като отшелник, който “създава” – дава живот на камъка и на словото чрез песен. Идеята на Дженков е, сякаш че каменоделецът е надарен със свръхзнание (той е носител и на новата вяра, знаците на която четем след смъртта като знамения). Смисълът на живота е да оставиш нещо след себе си и представител на тази философия се явява славянинът Диман: “Ако Бог е създал от глина първия човек, то ти... твориш същото от камък. Вдъхваш му живот не с дух, а с обич, та стават живи Адамовците и Евите, родени под длетото ти.”

От човек с божа дарба, Мун се превръща в майстор, равен на Бог. В този духовен план той е повече от достоен за ханската дъщеря Драга. Тя се появява почти като него – изненадващо, но авторът държи да я въведе като достоверен исторически образ и посочва времето на действието – пролетта на осемстотин единадесето лето. Пристига с няколко дъщери на велики боили и заживява, както прежните сезони. Тя е представена като буйна и умна девойка, с богатата дущевност на хората от народа – за това сочи актът на преобличането, въведен от Дженков като път към разкриване на нейната същност – тя взима дрехите на някоя от бедните девойки и й дава своите... От своя страна в този реален план на разказа ханската дъщеря също вече е достойна за любовта на бедния Мун. Тя видимо също е бедна като него, но с богата душевност. Но тя се представя за соколарска дъщеря. Докато наблюдава тайно своя възлюбен, Мун дяла върху каменен блок тежък похлупак на саркофаг – още един знак за предначертаната съдба – общият ковчег, общият гроб ги съпровожда още от тяхното запознанство, от плахото им влюбване. При всяка тяхна среща, пътят е затварян от стражари и по този начин Мун е откъснат от света – Мун има право на живот само чрез тази любов... още една тема за размисъл.

И нещо много важно... в началните страници на романа “страноприемницата” е отбелязана като място на кръстопът, където хората научават един за друг, за живота в ханството и в империята. Там Мун разбира много от особеностите при българите – по този начин – през това място ги разбира и читателя – особено внимание е обърнато на магическата сила на Тангра, въплътена не само в небесните стихии, но и в предметите – Оренда – магическата мощ. От разказите в страноприемницата Мун извлича сюжети за ваятелството си. А песента, която си съчинява и пее, се долавя от стражите, научава се и започва да се пее от уста на уста... това е силата на словото. На саркофазите започва да дяла Витлеемската звезда, известила Рождество Христово, а не бога-Слънце.

Драга помага с хитрост и тактика на баща си Крум и на брат си, канартикина Омуртаг в битката с императора, опожарил столицата Плиска. Никифор Геник е заставен като пленник да стои пред ботушите на хана. Авторът не е пропуснал да говори и за сина на Никифор — Ставракий, който според познатата ни история е тежко ранен в боевете. След завръщането си в Цариград той се възкачва на византийския престол, но е свален от Михаил I Рангаве, а по-късно умира от раните си в манастир. През 812 г. Крум започва военни настъпления в Тракия, които впоследствие стигат до Струма. Според историческите хроники и сведения, достигнали до нас, Крум разбира, че не може да мери сили с такава армия и предлага мир, но Никифор отказва, “заслепен от собственото си зломислие и от внушенията на своите съветници” (Теофан). По-късно главата на Никифор стои набодена на копие за известно време “за показ на идващите при Крум племена и за наш позор” (Теофан).

Според легендата, е наредено от главата да бъде направена чаша за владетеля, обкована със сребро. По този начин, според прабългарските вярвания, той си присвоявал орендата (силата) на убития враг. Въпреки окончателната победа, българската войска има нужда от почивка и Крум не предприема никакви други военни действия през 811 г.

След последната битка пръв на бойното поле излиза Омуртаг, а отсреща го поздравява боила Ариан, след което двамата се отправят към горските усои, откъдето ги посреща шествието на Крум. Вързан зад коня на хана подтичва Никифор Геник. Когато императорът трябва да умре, се донася вест, че в летния аул се е родило момче на Омуртаг, трети син.

Разказът за любовта ни връща при страдащия Мун, който е останал самотен, в следствие участието на Драга във военните действия. Каменоделецът търси утеха при своя приятел – славянина Диман. Но в съзнанието на младия влюбен отекват думите на соколарската дъщеря: “За мене ти си Бог, след тебе е небето.” В разговора на приятелите става ясно, че ще вземат участие в посрещането на войската, в което за първи път Мун вижда хана и неговата дъщеря... същата девойка, която се беше представяла дълго време за соколарска и която той обичаше безкрайно. Отношението към властта и към владетелите е представено чрез думите на хора от народа, които са част от тълпата, събрала се за посрещането – например Ариан е проклетник, Драга е любимката на владетеля, ханът е конникът със зловещия трофей. Войниците пеят песента на Мун, но каменоделецът припада от неочакваната среща с любимата си. Авторът обръща по-късно внимание, когато Мун се е съвзел, че като носител на християнската вяра, дълбоко в себе си е простил всичко на Драга.

Останал сам в своето убежище, с напрегнати мисли за смъртта, той е изненадан от появата на своята възлюбена, която после дълго го моли да й прости, да я обича, защото няма по-достоен от него за любовта й.

Ювиги пирува. Той мисли за Омуртаг като за строител, за пленниците като за работна ръка, за възвърнатата съкровищница... До него е Драга. Хан Крум има желание, отправено към боилите – както песента възпява славата и подвига, така да се намери в ханството човек-каменоделец, който да извае неговата мощ и цялата държава. Наградата ще бъде, каквато творецът поиска. Драга съобщава на баща си, че познава такъв човек и ханът повелява да му го доведе. След срещата между двамата започва творчеството на Мун. През това време за него се грижи Драга. След любовните изживявания и трескавото творчество, идва и последната нощ, след която ханът със свитата си ще приеме дара от Мун и ще трябва да отдаде своя. “Последна нощ и гордо изправен Конник”. Ханът е възхитен: “По-славен символ от това, аз вярвам, Тангра не е виждал!”. В замяна на изкуството си, каменодлецът иска “шепа обич”, но ханът забавя своя отговор до следващия ден, за да размисли. Но Ариан, най-верният воин на хана, който обича Драга, заявява: “Сто мълнии да ударят в шлема ми, ювиги, ако видя Драга невеста и жена на този трак!”.

Ариан убива Мун. След смъртта му се разразява буря и започват да се “стрелкат невъобразими светкавици”. Пред Ариан застава Драга, която го проклина да се превърне в камък и се хвърля след любимия си... “И Ариан им завидя.” Тук завършва първата любов и се разкрива продължението на другата – между Византий и Расте. Ариан е изчезнал и всички го търсят. Стотникът Чон донася вестта за убитите Мун и Драга, като предупреждава Византий да не излиза.

Ханът стои наведен пред Конника. Вечерта от светкавиците скалата се е пропукала, обагрила е с червено изображението и от цялата канара наоколо е започнала да сълзи вода. А чешмата-благодеяние е пресъхнала напълно.

Омуртаг се вглежда в телата на мъртвите и открива знамението на Християнството – Кръста: “Той навярно е виновен. Майсторът е тровил душата на сестра ми с него и Небето ги наказа!”. Боилът Статул съобщава на Византий за настъпващите гонения срещу християните и го кара да бяга, за да се спаси. Но къде може да отиде – тук възниква проблема за предателството и за цената, която ромеят е платил и трябва да заплати, за греха и опрощението, за предварителната обреченост на героя. Извършеното едновременно самоубийство със сребърна иглянка от Расте е изкуплението на предателството в името на любовта... но между тях авторът поставя хладното острие... от кръвта им се образува отново кръст... “ Кръст, който после вбеси боилите и ги увери, че всеки, докоснал се до християнството, го чака гибел.”

А стражът Драгун ще затвори страниците на тази великолепна книга – “песен за любовта, за морето, за луната, песен за живота. Самодива е – нечиста сила! О, Тангра! Поживи ни и спаси от злото на тъмата!”

Писателят Киро Дженков е изпълнил своята задача. С “Песента на пещерите” и с цялото си творчество той успява да ни накара да обърнем поглед към миналото, към историята и да се поучим от нея. Можем да напишем още много за него и за книгите му... но най-важното е, че Киро Дженков ще продължава да живее в паметта ми като добър човек, отдаден изцяло на словото, на литературата и историята... изпълнен с любов към хората, с особено чувствително отношение към децата, към родната природа, към бъдещето на нацията ни... Ето вървим спокойно и разговаряме:

– Трудно е да пишем за собствената си история...

– Да... историята се пише с любов...

И дълго мълчим... в мълчанието е диалогът ни.