Коментар върху скандалите с преводи на немскоезична литература през 2017 г.

Случаят с плагиатството на Владко Мурдаров, за което алармира лично засегнатата проф. Ана Димова, чиито преводи на разказите на Йозеф Рот съвпадат по чудодеен начин, и разбира се съвсем случайно, с тези на проф. Мурдаров, е само един от трите скандала с участието на преводачи от немски език, на които станахме свидетели в последните месеци. Те оголиха три съществени проблема, с които българската общественост няма желание и воля да се справи: Първо, писателят Илия Троянов се оплака публично в германските медии за тенденциозно непреведени или неточно предадени на български език пасажи от романа “Власт и съпротива” от авторитетния преводач Любомир Илиев, което извади наяве, изненадващо за мнозина, обвързаността му с ДС. Медийното отразяване на случая се сведе до препредаване на претенциите на писателя. Бързо беше обявено, че изданието ще се преработи незабавно спрямо забележките на автора и езиковите неточности ще се отстранят. Преводачът остана в сянка. С това случаят беше “решен” и отметнат като незначителен, какъвто от техническа гледна точка вероятно е. Останаха обаче истински важните въпроси, които няма да получат отговор заради симптоматичното отсъствие на публична дискусия за обвързаността на част от интелектуалния елит на България с Държавна сигурност и нежеланието да се започне дебат, в който се намесват имена, които имат безспорни заслуги в областта на българската култура и все още власт в професионалното си обкръжение. Справянето с миналото и въпросът за моралното право да посегнеш към превод на точно този текст, когато си бил част от системата не предизвикаха дебат с широк резонанс. Разбира се, това право може да бъде налице, ако агентурното минало на преводача се окаже чисто, каквито случаи в системата има, но поради липса на реакция от самия Л. Илиев за това можем само да гадаем.

Завихрилият се мощен скандал с превода на приказките на Братя Грим предизвика множество реакции на специалисти в областта на превода и стотици коментари от неспециалисти в социалните мрежи. При него лъсна вторият проблем – за недопустимата издателска недобросъвестност, целяща бърз пазарен ефект, заблуждавайки читателя в качеството на продукта, както и арогантното отношение към оправданата и подплатена с данни експертна критика. Печалбата, съвсем разбираемо, е цел на всяко едно издателство, но има и граници, отвъд които понятието за почтеност се накърнява, злоупотребявайки не само с доверието на читателя, но и с имиджа на целия професионален бранш. Въпреки преработващото се издание на приказките на Братя Грим, съобразено с всички направени забележки у наблюдателя не остана впечатлението, че проблемът с маркетинговите похвати на това издателство е решен. Дори напротив, създава се впечатление, че набързо скалъпените, нередактирани преводни издания с елементарни груби грешки в тях могат да носят добра печалба, ако са правилно, сиреч дръзко и фалшиво рекламирани, дори и с цената на скандал, който даже е добре дошъл за целта. Медиите и критиците бяха активни, издателската гилдия обаче не осъди официално начина на работа на своите колеги, което само по себе си е затваряне на очите пред проблема.

Казусът Владко Мурдаров поставя на преден план плагиатството, но в него присъстват в пълна сила и проблемните точки от другите два казуса. Поради това той се оказва най-фрапиращ. Интересно е да се види как е финансиран новият превод на Йозеф Рот, с какъв тираж е излязла книгата и какво е нейното разпространение и дали на преден план отново не е била бързата печалба чрез подвеждане на читателя в стойността на продукта, който се представя за нов, а всъщност е частично преиздание на стари преводи. Въпросът за моралната чистоплътност на преводача се поставя и тук за пореден път. В конкретния случай малко хора се учудиха от изнесените факти, защото моралният интегритет на Вл. Мурдаров отдавна е поставен под въпрос заради агентурното му минало, за което има и детайли.

Очевидната с просто око, но и доказана с експертно становище кражба на чужди текстове дълго остана без отговор от страна на преводача, а когато в крайна сметка беше принуден да се конфронтира с темата публично, му се зададоха услужливо формулирани въпроси, на които се получиха абсурдни за всеки специалист отговори. Упорството да казваш на черното бяло, когато то е очевидно за всички, и с това да неглижираш проблема, слагайки протоколен край на дискусията, е скандално и недостойно. Това нехайно неглижиране от страна и на Мурдаров, и на журналистите от БНТ е третият огромен проблем, който има дълбоки корени. Това поведение е приемливо и лесно извинимо у нас, тъй като в публичния дискурс всеки фигурира в един цвят, без полутонове или други цветове, на принципа на лошите и добрите. Опитните иначе журналисти, които интервюираха проф. Мурдаров просто нямаха мъжество да изискат ясно обяснение от него, което да не е споменатото протоколно измиване на ръцете и приключване на случая. Авторитетът на професора, симпатиите, които той поражда, поучавайки телевизионния зрител в правилата на българския език, обаятелното му красноречие и неговите безспорни заслуги като преводач от немски език и не на последно място личните им познанства изглежда са по-силни от недостойния акт на заимстване на чужд превод. Поразителна е неспособността, отделните проявления на една личност да се диференцират една от друга. Като пример мога да дам Готфрид Бен и Мартин Хайдегер, чието творчество днес всеизвестно и съвсем естествено е неделима част от немския експресионизъм и от философията на модерността. Тяхната първоначална обвързаност и симпатии към националсоциализма, респ. моралното им отстъпление, ги дискредитира и след Втората световна война са широко изследвани и критикувани. Директната конфронтация на двамата с този въпрос води до премахването на стигмата от техните произведения и възвръща не само тяхното лично достойнство, но и на тези, които ги четат. Никой не отрича всички качества на Владко Мурдаров и няма да омаловажи неговите заслуги и неговия творчески потенциал, но нарушаването на етичните правила на една гилдия, особено когато това се случва с личност от публичния дискурс, не бива да остава неотбелязано и прикрито под шапката на всички останали негови заслуги, защото това дава един двоен морал, който первертира истината в лъжа и правдата в неправда. Всеки със здрав разум и критичен ум бива принизен до глупак, който пледира за илюзорни правдини и това е най-възмутителното и неприемливо в случая, тъй като примирението и липсата на последствия от подобни казуси превръщат всички останали в съучастници. Затова дискусията трябва да продължи, докато не се изостри в задоволителна степен гражданското съзнание. Този скандал показва за пореден път, че е крайно време мисленето в йерархични структури, преклонението пред непоклатими, привилегировани авторитети, с които ние сами сме се заробили, както и комфортът на личните отношения в рамките на литературното поле да отстъпят на заден план, когато става въпрос за нарушаване на елементарните морални императиви, на които уж се гради нашето общество.

Поне можем да сме радостни, че институционалната позиция от страна на Съюза на преводачите беше навременна и адекватна, експертно обоснована и нецеляща лична саморазправа със засегнатите лица. Организираната специализирана дискусия за превода на диалектни текстове, повод за която беше изданието на приказките на Братя Грим и становището по случая Мурдаров – Димова, подкрепено със солиден експертен доклад са светлина в тунела, че се действа принципно и професионално. Не може да не се отбележи, че Съюзът на преводачите в последните няколко години благодарение на персоналните смени в ръководството, активната си публична комуникация и навременните си интервенции в споменатите казуси успя да излезе от публичния си образ на закостеняла казионна организация от времето на социализма и да покаже, че може да изпълнява ролята на коректив.

------------------
Публ. в “Литературен вестник”, бр. 27/2017.
------------------