Die weite Welt

Die weite Welt

Двама млади се целуват в сенките на тъмните нощни сгради.

Той и Тя с нощта и многото Луни.

Бездомно куче вие на смърт, а на третия етаж в отсрещната кооперация лежи покойника – полковник от запаса. Вдовицата е в черна рокля, която много я вталява. В очите й няма сълзи, но са червени както са червени въглените на полуизгасналата камина. Жерава от пресъхнали сълзи.

Едно малко момиченце спи под топлото дюшече. И сънува, и премлясква, а сънят е следния: Бял лебед, не лебед, а Царицата на лебедите се носи по златно езеро. И всичко наоколо е златно, дори и бледия принц, който премахва злата магия, спасявайки прекрасния Лебед.

В нощта се чуват свирки на влакове. Гарата е пуста. На скамейките в чакалните спят окъснели пътници. Румена кръчмарка на бара избърсва праха от тезгяха и се прозява. Сънят оборва машиниста на локомотива и той дърпа свирката за да прогони сънливостта до следващото кафе.

В топлото легло мъж и жена се целуват, той гали раменете и, а тя го разтрива и се смее приглушено.

Една птица се рее в тъмнината. Тя обича нощта, както и младата жена, която е отворила прозореца си и в утринната мъглявина гледа без да вижда.

Отнякъде се чува “Апасионата”, един стар човек седи разсъблечен на фотьойла и си спомня. Спомен от борби, знамена и кожи на дамски палта.

Гори цял цех. Бягат хора, униформени огнеборци. Струя пенлива бира в ресторанта. Млад мъж пие и гледа в чашата си. А тя не е екран. Показва само един образ. На жената отзад.

Трима бандити причакват идваща млада девойка. Писък. Тропот на много крака. Серена!

Вратата на ограбен магазин зее.

Прочут пианист свири в операта. Хиляди очи го гледат. Къде ли го отнася Дебюси?

Лилаво утро. Защото са лилави сенките върху автомобила на отсамния тротоар. Лилаво червило. Защото бих искал да е такова на отминаващото момиче. Безцветни цветя, защото е сутрин и росата не ги е оцветила.

Дъга и дъжд.

Петстотин милиона чадъри. И малко смелост за тези под капките. Един върви, носейки нова печка. Други отиват на работа.

В морето отплава рибарски кораб. Сирените се чуват надалеч. Шанс за капитана. Много улов и вярност от жената. Моряк целува пристанищно девойче. Хамалинът ги зяпа и носи товара си. Носи го цял живот, но не го хвърля за да не умре. Носи хляб, мляко и колбаси, но не той, а друг мъж с дълга рижа брада.

Момченце моли да го пуснат на мач. Голове и възторзи. Странен ден, защото е пълен с викове и веселба. Радостен ден, защото той може би ще я дочака и защото може би изгрява слънце. Слънца има и не едно, но стоящата насред двора селска жена вижда само едно и мисли кога ще и изсъхне прането.

Църковна камбана. Мирис на тамян. Благоуханна вечер. Литургията е свършила. Куп богомолци се изсипват от храма и бързат към дома.

Забързана вечер, защото улиците опустяват. Китарите цепят въздуха с тонове и ефекти. Дълга руса коса над широки мъжки рамене и една песен.

Обичам те-повтаря той. Тя го стиска за ръката до болка. На един кръстопът е катастрофирал човек. Вадят трупа и го покриват с безцветно платнище.

Кърваво бяла вечер, защото небето все още е светло и алено. Атлазена рокля върху красиви гърди, желязно-иридиева гривна и високи токчета.

На летището пристига самолет. Пътниците излизат и също бързат.

Вече е нощ.

Дълбоко в дола малко поточе ромоли и се моли на белите морени. Взрив в мрака и един мъж е мъртъв. Някъде наблизо пада един висящ мост.

Под светлината на нощна лампа млад поет реди стихове. Хапе до кръв устните си и желае Тя да го прочете. А Тя е страшно щастлива, защото я желае филмов актьор.

Един студент до късно не загасва своята свещ. Може би учи или се люби с жената на хазяина. Някъде в тъмното светва още една светлинка. Тринадесетгодишна девойка чете тайно “Бел ами”.

Атомна електроцентрала, а сред затрупано с машини поле се явяват черно-бели цветя.

Радостен блясък в очите на една абитуриентка. Кипариси и танци. Смях и сълзи.

Малахитово-зелено небе. В неговата кралска зеленина плува космически кораб.

Сини води и безкрайни морета. Като че синевата има криле на птица.

Домакиня уморено се е подпряла на рояла. Чака някого да и посвири нещо весело. Трима счетоводители обядват шумно в бистрото и разговарят. До тях са три стари моми. Говорят тихо за другите и съвсем малко за себе си.

Четири удара на градски часовник.

Оранжево следобедно небе, което ни целува. Едно малко бебе не може да го достигне от количката и плаче, защото не е получило оранжева целувка.

Кихавица. Стар, стогодишен дядо върви по трамвайната линия и пуши с кафява лула.

На 15-я етаж художникът рисува своята истинска картина. Тя е един голям, огромен свят. С хора и дървета, музика и песни, със сълзи и тъга, с момичета и момчета, с камиони и зарзават, с кихавици и наздравици, със самолети и синьо-жълто-оранжево небе, с любов и омраза, със сватби и покойници, с часовници и камбани, с трева и листа, с детелини-три и четирилистни, с радост, шарени балони и отлитащи водни кончета.

Там няма само кипариси. Художникът никога не е бил на юг. Нито на север. Нито на запад и изток. Той е незрящ. А рисува. Своя далечен и тъй близък свят.