Посвещение
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моят страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка –
на теб – непознатия – смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми – властната – жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надраснал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!
4 януари 1979 г.
-------------
Dedication
While in the cold of night, and when the drunken
dream's rolling, rolling, in my attic rooms,
and when the moon turns darker out of sin,
and when my heavy fear hangs over me,
hanged from the sharpened razoredge of night,
I put into your hands my own pale hands,
for you – the stranger – handsome like a gypsy,
secret, tamed, and wild and thirsty,
having been alive for merely nineteen years,
but having tried and looked at everything,
subject to no one, no one's, yours yourself,
but coming toward me, really mine, my own,
though falling on your way, and crying, wrong,
but keeping boyish tenderness for me.
My willful hands are taken hungrily –
only with me are you so very brave!
Come! We'll scrub the sin off from the moon!
We'll throw away the dead fear's corpse,
we'll sing with booming voices with the ships
of the sea-night in good Bourgas.
And when the moon's gone back again,
and over us the sun has sprung, a blessing,
then, grown above your dream, and smiling, shy,
you'll walk beside me, real, in my day!
Translated by Don D. Wilson
-------------
От 2018 г. стихотворението “Посвещение” на Петя Дубарова влиза в учебника по литература за ХІІ клас.
-------------