Денят ми започва с един изпуснат автобус. Следващият половин час минава за мен в многократно разчитане на табелата на спирката, която убеждава, не, утвърждава, че в делничен ден градските автобуси следват през пет минути, а в празничен всеки петнадесет. Уви, сряда е и въпреки че в едно популярно радиопредаване великият Никола Анастасов ни убеждаваше, че в сряда не се сяда, дълбоко съм загрижен с още петнадесет души в ледената сутрин за статута на този ден от седмицата.
Мрачните ми чувства, породени от един сън снощи в който получих ключ за собствен апартамент, се сбъдват още на портала. Прибрали са книгата в която се разписваме за присъствието си в първия половин час на работния ден. Трябваше като друг ден да закъснея поне с два часа, но влизам намахано и се нахвърлям право върху задачите. Разбира се, не минават и десет минути и звъни Ставрито:
– Приятел, нищо не става с вариант “Б”! Обектът доста се е наял и не ще да върши работа.
– Добре. Ще преминем на вариант “С”. Не по телефона! Добре де. В “Куба”, в пет.
Проблемът е, че вече трета година живея със семейството си в нещо като землянка. Имам и малко дете, но никой нито в службата, нито извън нея не е хукнал да ми помага да изплувам от екзистенциалната яма. Не, не искам да кажа, че са се свършили добрите хора. Ето например чрез Ставрито се свързах със зам.-кмета на общината – по характер човечен и милостив, но има три деца и щата му е нисък. Таванът му е 3500. Готов съм и на четворка, но ето че нещо не е потръгнало. Сега се пазят да ти свършат работа, защото скоро техен колега закъсал и повлякъл и големи шефове. Мисля, че на този нещастник работата му е спукана откъдето и да я погледнеш, но не смятам да се отчайвам, тъй като борбата придобива епичност, а може да се окаже, че целта оправдава дори петорка. Говорим за бонове, разбира се.
Звъни се от друга служба в града.
– Миличък, Сончето е. Сашо се обади, че колата ти ще е готова в петък. Приготви двеста и осемдесет, без гумите! Гуми сам ще си сложиш!
– Ама нали се разбрахме за сто и петдесет.
– Имал много работа. Това е положението. Ако искаш! Сашо недоволните ги праща при оня некадърник Славеев.
Затваря в добро настроение, а на мен ми става тягостно. Всеки ден започва така. Лека полека дреболиите започват да те задушават. До 18 часа умираш, но умираш бавно. Във всеки случай в 18.00 не си точно жив.
Опитвам се и успявам да преодолея първото сериозно огорчение, но не мога да заработя истински, тъй като мисълта, че утре е рождения ден на малката и ще дойдат баби и дядовци, а имам само триста лева, а като дам в сервиза 280... Ама че скубачи! Пазарна България! И по-пазарна ще става. Ама какво да открадне човек, ако изкарва и без това несигурния си хляб с психология и духовна храна? Второто огорчение ми сервира колегата ми от столицата:
– Абе, виж какво – защо ти е тази аспирантура бе, приятел, да се заробиш за някакви си 80 лева пет-шест години? Там при вас хората пари и пари направиха покрай курорта.
– Настоявам да ми съобщиш резултата! – крещя по телефона.
– Резултата ли!? Добър е резултата ти, но се обадил някой от твоите началници в Бургас, че сте сериозно учреждение, а не Академия на науките, тъй че...нямали нужда.
– Но нали трябва да активизираме приложната наука... има решения! – споменавам изказване на икономическия министър, споменавам “синодалните старци” и още 2-3 силни факта в подкрепа на мнението си.
– Е, животът не е само наука, нали? – смее се колегата и чувам как сърба кафето си.
Не е, това е така, но същият този мой ръководител, който няма нужда от наука, завчера твърдеше пред “Черноморски фар”, че застава зад всеки във фирмата, който се захване за учене в името на нещо ново и висше!?
Става ми все по-самотно, все по-студено. Решавам преди обяда в стола да си повиша малко настроението като се обадя вкъщи.
– Слава богу, пералнята не ми прави номера, но нямам червен пипер, оцет и олио, пък и хазяите си взеха печката с фурната.
– А рождения ден? – питам аз плахо.
– Ще изпържа кюфтета. Виж за кайма в пликчета, че е по-евтина! И евентуално потърси Ставрито за домашна ракия. Салата и вино имаме.
– Добре. Ще помоля касиерката за малко аванс. Ама какъв е този шум, миличко?
Поредица писъци и следващо обяснение:
– Мишка обърна кофата с боклука. Трябва да се пусне пак котката, защото отровата не им действа.
Странно се чувства човек след такъв преди обед. Настроението ми от гневно преминава леко в безразлично. Усмихвам се на колегите и им обещавам да свърша нещото за което ме молят, но знам, че няма да го направя. Просто нямам интерес.
Следобедът минава латергично. Обади ми се само мама с молба да занеса котлона им на ел. техник, тъй като пишело, че работи от 16 до 19, но тя три пъти се разкарвала без резултат, а се налага да се вземат и племенниците от детската градина, пък госпожите там са по-нервни от Крюела де Вил и не чакат до края родителите и може да натирят децата да си ходят сами. Обещавам, тъй като не съм сигурен в безопасността на децата на сестра ми.
На връщане от майстора реших да повървя пеша. За добро или за лошо ме срещна моя съсед Зорко, който гледа пилета в крайградската зона. Отбихме се на чаша кафе в “Куба”. Продължавам да умирам когато гледам как Зорко хищно черпи коняци, а аз броя стотинките си. Бих могъл и аз да пия примерно една “шотландска ракия”, но докато се колебая пристига задъхан Ставрито.
– Много е напечено, брат. Даваш му 6500 на четири очи, а вдругиден аз ти донасям плана с изложението с нотариалния акт, прочее документи, разрешителни и ключа.
– Доста са! Трябва да събера...
– Не се май, брат ми, в тези работи се иска кавалерийска скорост. Друг ще лапне апартаментчето, да знаеш.
Пием по още едно кафе и тръгвам по магазините. Одисееви митарства, Танталови мъки, Прометееви терзания! След 2 часа и 15 минути заедно с акордите на “Края на деня” по радиото донасям на жената пет пакетчета кайма, оцет и бутилка зехтин “Помаче”. Продължавам бавно да умирам, изслушвайки оплакванията на дъщеря си:
– На Росен пак му писаха хатърка. Ваня подари на химичката джинсов костюм. Вили ще напуска, защото напсувал директора... а математикът Асенов е увеличил двойно парите за частните уроци!
Мисля си, че трябва да лягам за да поспя, а утре да издебна по-ранен автобус. Смъртно съм уморен. Вероятно защото много усилно съм работил!? По радиоапарата вероятно не по-малко скапал се от блъскане коментатор четеше вяло: “... и през това шестмесечие пазарът продължи все по-пълно и качествено да задоволява населението с квалифицирани услуги и качествени стоки и услуги”.