Темата за двойствеността в произведенията на Херман Хесе – критическа рецепция в България

Темата за двойствеността в произведенията на Херман Хесе – критическа рецепция в България

Между контаминацията от западни и източни философски субстрати изниква темата за двойствеността в творчеството на Херман Хесе. Движението на ин и ян, съзерцание и действие, хармония и хаос образуват квинтесенцията на много от авторовите творби. В настоящото изследване темата ще бъде проследена през призмата на критическата рецепция на Херман Хесе в България.

Темата за двойствеността присъства в произведенията на Хесе като експликация и импликация на духовните търсения и противоречия на героите. Често тя е експлицирана в двойка приятели или в двойката водач-ученик докато импликациите се състоят в двойствеността в духовността и мирогледа на самия герой. Красноречив пример в това отношение е Хари Халер от „Степния вълк“. В него се борят две противоположни сили: цивилизационния модел и атавизма, или зад маската на объркания буржоа, дебне кръвожадната фигура на вълка. В книгата си „Творби и проблеми на западноевропейския роман и драма (19 и 20 век)“ Елена Нерлих-Златева се спира обстойно върху този конфликт. „Героят на „Степният вълк“въплъщава именно този вътрешен разрив между дух и живот в съвременната, изключително надарена личност, която, лишена от устои в реалния свят, губи смисъла на живота и застава пред прага на собствената гибел – самоунищожение.“[1] В образа на Хари Халер вълкът е прадставен като част от раздвоената личност – носител на дивия, необуздан свят от инстинкти, на суровата и несублимирана природа – той е противопоставен на човека, на мислите,чувствата и моралните норми, на опитомената и сублимирана природа. Едновременно с това обаче вълкът е и самотникът, т. е. силната, изключителна личност, която ожесточено отстоява себе си сред ледена изолация и самота срещу пошлата, измамна и извратена порядъчност на буржоазния свят. Според Златева вълкът в Хари Халер е противопоставен едновременно и на буржоата в него и на самия човек като цяло. Разкриването на тази дивергентност в образа на Степния вълк е самия ключ към романа. Дори когато Хари Халер примирява двете враждуващи страни на своята природа с помощта на Пабло и Хермине, той отново не е цялостна, завършена личност – в него битуват множество различни азове. Именно върху тази идея авторката изгражда своята концепция за двойствеността: „Проблемът за личността, който занимава повта през целия му живот, получава в романа разгърнато изследване. За да бъде разбрано обаче схващането на Херман Хесе, трябва да се вземе пред вид движението на повествованието от хаос към структура и да се изхожда едновременно от философско-психологическите размисли, формулирани в началото, в „Трактат за Степния вълк“ и в края, в Магическия театър. В „Трактат за Степния вълк“ категорично се отхвърля идеята за единството на човешката душевност и се утвърждава безкрайното множество от най-различни души, от най-различни под-азове у всеки отделен човек.“[2] В Магическия театър, в сцената с анонимния Играч на шах Хесе довършва излагането на своето схващане за личността. Играчът предлага на протагониста урок по изграждане на личността и изисква от него да му предостави фигури- парчета от своята личност. Множеството възможни комбинации представляват потенциала на множество различни суб-личности в съзнанието на Хари Халер. Според Играчът схващането,че човекът е едно трайно единство е погрешно, напротив, според него човек се състои от куп души, от твърде много азове, които могат да бъдат активни или да са в латентно състояние. Двуединството и сливането на противоречията в образа на Хари Халер е засегнато и от Недялка Попова в „ Под знака на много светове“: „Тук у Хесе се долавя далечен отглас от Хофмановите два свята, противоречие между мечта и реалност, критично съотнасяне и все пак двуединство, преплитане на общото и противоречивото.“[3] Разгледан е мотивът за маската като израз на многоликост, а не на безизразност, повлиян от философията на Изтока.

Интересно откритие по линията на темата за двойствеността прави Зоран Глушевич, който отбелязва наличието на двойка приятели или двойка: ученик-учител в почти всички белетристични произведения на Херман Хесе. Авторът говори дори за „митологизирането на приятелството“ при Хесе[4]. Според него, вдъхновен от източната мъдрост немският писател разделя личността на две сфери: динамична и статична,които са и еманация на двойките герои в произведенията му. При изграждането на образната система в „Демиан“ на Емил Синклер е дадена статичната, пасивна роля, а Демиан е активният, лидерът. После разбира се фокусът се измества изцяло към личността на Синклер, която асимилира активността и авторитета на Демиан и надгражда характера си с неговите черти. Тази двойка приятели може спокойно да се интерпретира като двойката: водач-ученик, но също и като проявление на многоликостта на личността, въплътена в два отделни образа. Във всеки случай според Глушвеич личността при героите на Хесе винаги е динамична, защото претърпява различни метаморфози, търсейки път към хармония[5]. Съгласуването на противоречивите качества на личността в даден герой трябва да ги доведе до състояние на максимална продуктивност. А тези качества са интелектът, характерът, волята, емоцията и фантазията, предадени в безкрайното преплитане на своите преходи, структури и отношения. Глушевич счита, че в„Демиан“ Хесе обживява обективната действителност първо като разделен свят (друг аспект на двойствеността), като свят, разделен на близко, домашно, семейно, светло и чисто от една страна, и като чуждо, непознато, мистериозно, мрачно и предтъпно, но и привлекателно от друга. Тази драматична разделеност после се превръща в интонация на вътрешната,емоционална и морална динамика на младия Синклер, но в началния момент тя получава своя първи символичен облик при изобразяването на бога Абракас, в когото се примиряват и съединяват двете крайности: доброто и злото. Въпреки че Демиан е изобразен като ангел-пазител и мъдър водач, защитник и възпитател на Синклер, тяхната дружба не може да продължава дълго: идва моментът на неизбежната раздяла и тайнствената трансформация на личността. В един момент истинският приятел трябва да изчезне, за да може другият приятел безпрепятствено да продължи пътя си. Във връзка с това Глушевич отбелязва: „Очевидно при Хесе приятелството не служи на сантименталността и философията на хепиенда, а на дълбокото познание и на нуждите на философската природа, което ще рече – на изискванията на нова структура на личността.“[6]

По подобен начин според автора на статията са изградени и образите на двойката приятели в романа „Нарцис и Голдмунд“ (преведен тук като Златоуст) Тук личността е организирана като единство на полюси: единият от героите въплъщава разума, мисълта, действието, а другият – емоцията, душата, съзерцанието. Нарцис и Голдмунд представляват две противоположни структури на личността, слети в хармонична цялост.Приятелството на тези двама души символизира стремежът към съзвучие, целостта и съвършенството на една личност, която напълно осъществява равновесието между различните, съединени по двойки, психически качества. Целият роман е изграден около проблема как да се създаде хармония между ума и сърцето, мисълта и емоцията, между рационалното и ирационалното, между действието и съзерцанието и в крайна сметка синтезът на двата противоположни принципа. „От тази формулировка произлиза двойствената роля на изкуството: то е или катализатор, помощник и ускорител на процеса на синтез и хармонично изграждане на личността по най-непосредствен начин, или е могъщо средство за потискане и разпиляване на личността, което косвено подпомага намаляването на напрежението и хаотичната жизненост, която я разкъсва.“[7]

Глушевич се спира и на романа „Сидхарта“, където също има двама приятели – Сидхарта и Говинда. В Брамиснката религия Сидхарта открива липсата на хармония между съзерцания и действие и това откритие внася смут в душата му. Противно на Говинда той решава да се пребори с това противоречие, отхвърляйки го. Сидхарта ще осъзнае като най-висша истина и смисъл съществуването на единството, изразено в непрестанното преобразяване и тъждествеността, той ще осъзнае, че всичко се намира в процес на непрекъснато преобразяване и обновление. Животът и светът не са насочени към никакъв идеал и съвършенство, към никаква ограничена или крайна цел, а във веки момент са съвършени в своето несъвършенство. В „Степният вълк“ Глушевич открива азът, който се състои от динамичния сбор на безброй лица, които са равноправни помежду си. Хесе тук прокарва принципа за овладяването на злото чрез страдание и вътрешно пречистване. Злото трябва да се изстрада, да се преживее, човекът трябва да мине през това страдание до края, за да може да се освободи. Притчата „Поклонничество на Изток“ също е обект на изследване от страна на Глушевич. Образът на Лео в ролята на слуга е обрисуван в идеални цветове. Неговата способност да общува със света на животните представлява център на неговата личност.Това качество на Лео е свързано само с едната половина на неговата ли1ност, която иначе е двуполюсна, антиномна, но с противоположности, примиряващи се по най-прекрасен и хармоничен начин. Послушен и предугаждащ по отношение на хората и в същото време приятел на животинския свят – това преди всичко е компенсация на неговия образ и не допуска по-дълбоко проникване при търсене на скрита семантика. Говорейки си с животните Лео се превръща в идеалния човек от приказките, той напомня за онези блестящи, златни времена на естественото общество, когато човек е бил в непосредствен контакт, родеел се е и магически общувал с всичко в природата, и особено с живия свят, когато „знаел“ езика на природата и животните и когато заедно с тях съставял неделимо единство. Според Глушевич Лео е магическа личност, човек с магическа сила, който принадлежи към света на магията. Тръгнал на поклонение с Хесе и останалите, Лео обединява със своята магическа сила всички участници в пътуването и внася в приключението една особена жизнерадост, която сплотява колектива. Но щом Лео изчезне по необясним начин, цялата общност сякаш се разпилява и разединява. Лео изпълнява двойствена роля – на слуга и на господар едновременно. Интересна е философията на служенето, която Лео изповядва – според него това, което иска да живее, трябва да служи. А онова, което иска да властва не живее дълго. С изчезването на Лео започва отначало по-бавен, а после все по-ускорен процес на разслояване; всичко изведнъж става несигурно и съмнително, всичко е пред опасността да изгуби своята ценност и смисъл, заради които именно е предприет походът на поклонниците. Духът на единството се разлага – започват дрязги и недоразумения, редовете на поклонниците започват да редеят и в един момент самият писател се отказва от идеята за пътуването. Когато по-късно той чувства стремеж да се върне в лоното на общността и съвместния идеал, той е изненадан, когато вижда Лео, някогашния носач и слуга, застанал начело на целия съюз като негов върховен арбитър. По този начин тайнствените и мистични метаморфози на Лео вее са завършени и сега той се появява в своята двойствена, амбивалентна, парадоксална роля; като слуга и господар и същевременно като най-висшия и най-нисшия в колектива. Тази своя рокля той подсказва и на другите, като подтиква подсъзнанието в същата посока: да владееш себе си и да бъдеш подчинен на нуждите на другите, да служищ на своя идеал, властвайки над собствения си Аз. Лео олицетворява духа на единство и хармония,символ е на едното сред множеството в социалния план на многообразието. В неговата двойствена поява се събират социалната и индивидуалната функция.. Като съдия той олицетворява социалния принцип, като слуга той помага на всеки субект поотделно, подтиква го в неговите лични способности и нужди, чрез които се осъществява личната индивидуалност. Лео се превръща в най-съвършеното превъплъщение на принципа на толерантността между социалната и индивидуалната сфера на личността

Глушевич забелязва принципа на двойствеността и при изграждането на романовата тъкан на „Игра на стъклени перли“. Според автора целият роман е пронизан от структурата на противоположностите в различни аспекти на мотивите. Наблюдават се двойките: младост-мъдрост, ден-нощ, вдишване-издишване, като универсалната схема на принципа на противоположностите е била създадена още от китайските мъдреци чрез тяхната ритмическа дефиниция „тик-так“ – разкъсания ритъм на спиралата. Активният и съзерцателният живот представляват двете крайни точки, между които са обхванати проблематиката на европейската култура и съдбоносният въпрос за нейното съществуване. Антагонизмът между Йозеф Кнехт и Плинио Десиньори като двойка антиномни персонажи е експлициран в противоположните стремежи на героите и разнополюсните им философски позиции. Кнехт е на страната на високото образование, докато Десиньори защитава естествения живот или емпириката вместо сухата теория. Той показва на Кнехт капаните при ескалацията на духовния живот над материалния свят, който води до безплодна изолация и алиенация в една утопична сфера на човешкото познание, чужда на повелите на истинския, пълнокръвен живот. Но крайната цел на творбата според Глушевич е противоположностите да се свържат в един толерантен порядък.Когато Кнехт решава да се оттегли от стерилния духовен свят на Касталия, той отново се среща с Плинио и неочаквано техните становища се променят – Плинио желае да потърси защита от външния свят в затворената духовна атмосфера на Касталия. В същото време Йозеф Кнехт вече е устремен към този външен свят, който трябва да компенсира парниковия престой в провинцията и да обогати неговия дух с една нова, жизнеутвърждаваща философия. Така противоположните полюси се разместват и същевременно се примиряват в една обща спирала на кръговрата между действие и съзерцание. „Хесе ни показва Кнехт като завършена и амбивалентна личност, но и като личност, която държи сметка амбивалентността и която достига и развиваспособността си да използва света на отделните и различни психически и интелектуални сили по възможно най-действен начин.“[8] В предговора към „Играта на стъклени перли“ от 1961 г. Вера Ганчева открива аспекти на двойствеността още в заглавието на романа. „Наглед достигнат идеалът обаче е безспорен единствено за онези, които не са схванали двойствеността, съдържаща се още във взаимната обусловеност на заглавието и подзаглавието (една игра не би трябвало да се нуждае от популяризиране като наука) или в самото наименование на провинцията – люлка на цивилизация, кристализирала в целокупното Познание: в Касталия музите не са вдъхновителки, а весталки.“[9] За двойствеността като проява на ескапизъм и интроспективен самоанализ от една страна и копнеж по живота от друга пише Елена Златева в статията си „В търсене на единство - със себе си и със света“ (Херман Хесе и неговите романи) Според Златева ранните романи на Хесе, взети в своята последователност, поднасят историята на едно разкъсано, разцепено съзнание, което упорито и напрегнато воюва за преодоляване на разрива в себе си, за свързване на двете взаимно изключващи се противоположности. Тази разкъсаност получава художествен образ в двойствените взаимоотношения на отблъскване и притегляне между централен персонаж и художествено пространство. Златева отбелязва, че и поетът Херман Лаушер, и неосъщественият писател Петер Каменцинд, и музикантът Кун носят в себе си двойственост – страх пред живота и същевременно копнеж по него; безпомощност пред хората, ескалираща до мизантропия и самотно съществуване и екстатична жажда за щастие сред хората; постоянни опити за приобщаване към човешката общност и саморефлексия в търсене за различни пътища за бягство от хората, от обществото, от живота, водещо до солипсизъм и алиенация. „Херман Лаушер – в опиянението на поетичния блян, където фантазията твори по свои закони съвършената красота; Петер Каменцинд, който отива в града, за да си завоюва място в съвременното общество, и който след порежението се завръща обратно във високопланинското швейцарско село на дедите си – за него спасителното бягство е в природата и нейното вътрешно равновесие. Бягството на музиканта Кун е в музиката – друга възможност за снемане на крещящите дисонанси, за организиране на хармония и постигане на съвършена красота.“[10]

Темата за двойствеността в творчеството на Херман Хесе откриваме в послеслова към „Степният вълк“ на Недялка Попова. Според авторката посланията в творчеството на Херман Хесе са амбивалентни: от една страна основен мотив в неговите произведения е търсенето на „неразделното единство на живота и духа“[11], от друга страна потенцията за болезненото отношение към действителността рефлектира в раздвоеност на духа. Във връзка с мотива за раздвоеността се правят се алюзии с Гьотевия „Фауст“, при което се отбелязва че Гьоте подхожда към темата с философското виждане за изкупителната мощ на страданието. Според авторката „дилемата се крие в това, че Азът заедно с много други възможности, затаени в него, носи и своята абсолютна полярност, като намира, че и при крайностното е възможно да се вземе морално решение, то да открие някогашното си единство и да го преживее, ако съумее да вникне в своята цялостност“[12].

Според Милена Кирова, редом с познатите измерения на митологичната двойственост: ученик и наставник, грешник и праведник, странник и уседнал човек, е осъществен и един нов ред на огледалната образност: психоаналитик и пациент. Тази парадигма е транспонирана най-ярко в романа „Нарцис и Голдмунд“, който авторката предлага като пример. Нарцис – мислителят, за когото всичко е дух, владетелят на Словото, упражнява терапевтични функции в отношенията си с другите хора. Именно той отключва копнежът по Великата майка у Голдмунд – една парадигматична психоаналитична ситуация. Лекуващият носи апокалиптичната светлина на интелектуалното мъжко начало; лекуваният му вдъхва знание за любовта и за тъмната сила на първичния свят. Така двойствеността се изразява и в още едно измерение – Голдмунд, който е в плен на вечната женственост е митопоетична реплика на андрогинната фигура на умиращия-прераждащ се Бог. Според Кирова „животът на Голдмунд е столика жена, с всяко ново лице той открива една голяма истина: с циганката Лизе узнава страстта, с рицарската дъщеря Лидия – предаността на нежната любов, с Лизбет – изкуството, с Лене – магията на смъртта. А над всички тях пулсира в тайнството на мечта, изкуство и сън, образът на Вечната майка“[13].

В изследването си „Der Konflikt von Ideal und Wirklichkeit und seine poetische Fassung in Herman Hesses Romanen der Reifezeit als Ausdruck der Krise der Persoenlichkeit“ Пенка Ангелова разработва тезата, според която дихотомията при двойствеността се експлицира в две реалности, в които индивида пребивава – вътрешна и външна. Напрежението между тези две реалности, тяхното неотменно противоречие води до разпластяване на личността, като опозицията между обществените норми и личните идеали се пренася на интерперсонално ниво. Интернализацията на обществените норми е в дисхармония с вътрешната действителност на протагонистите у Хесе. Това според авторката е и един от основните конфликти на естетиката на Романтизма, към чиято идеология Хесе е така привързан. Според авторката „мечтите и съновиденията имат двойствена функция: първо, те очертават вътрешната истина на героя, която стои в рязко противоречие на обществената реалност и по този начин свидетелстват за една силно изразена двойственост на света и на човешката същност; второ чрез тази вътрешна действителност на героя се посочва пътя, по който той може да превъзмогне тази двойственост, да живее в своите собствени, а не чужди мечти и да може да се ситуира в дадена човешка общност… От „Демиан“ до „Пътуване към Изтока“ отделните романи предлагат различни възможности за преодоляване на двойствеността и осъществяването на самоидентификация – като се започне от приказничните източнофилософски сюжети до класическите митове за индивидуация чрез отменянето на опозицията между личен и обществен интерес.“[14] Мотивът за двойствеността авторката открива и в романа „Степният вълк“. Според нея действието в романа се разиграва на две нива: върху едно реалистично ниво, което представлява настоящата действителността за героя и върху едно имагинерно, безвременно ниво – това на „Безсмъртните“. В „Магическия театър“ тези две нива се обединяват докато в „Трактата за Степния вълк“ тази корелация е премахната, така че реалистичното действие да протича паралелно с паратекста[15].

Според авторката на монографията „Дървото на живота. Вярата в творчеството на Достоевски, Киркегор и Херман Хесе“ творчеството на Хесе е пронизано от дълбоката непримиримост между природа и дух, която е характерна за всички негови герои: от Петер Каменцинд, през Сидхарта и ХариХалер до Йозеф Кнехт. Мария Кръстева счита че двойствената същност на човека е в основата на екзистенциалното отношение на немския писател към Бога и вярата. Това раздвоение се разглежда от авторката в романа „Степният вълк“, но предимно в интелектуален аспект. „Плодовете на дървото на познанието са отровили издъно душата на Хари Халер, довели са го до такова дълбоко отчуждение от света, че то е разкъсало собствената му душа, разединило го е от самия себе си. Плодът на дървото на познанието е онзи първороден грях, който е белязал тази душа с непринадлежност на света, а оттам и на самата себе си. Самият живот е онази райска градина, от която се е откъснал или е бил изхвърлен Хари Халер, а с това в него се е забило жилото на смъртта.“[16] Според авторката обаче цялата система от абстракции, върху която се крепи двойствеността трябва да бъде премахната. Тя счита, че „Степният вълк“ е изграден върху удвоена визия, при която всички събития и образи могат да се интерпретират като реално ставащи и, от друга страна, като плод на съзнанието на Халер – халюцинация, сън, въображение. В основата на тази удвоена визия е представата, че светът, който се взема за реалност, е само плод на индивидуални представи. Героите в романа живеят в удвоен свят – на представи, от една страна, на опитност – от друга. Тази двойна визия в романа е условност, чрез която всички събития могат да бъдат интерпретирани в плана на реалността и в плана на фантазмите на съзнанието. Тези два свята – на вътрешна и външна реалност съществуват като противоположни, непримирими полюси и в душата на Хари Халер – човекът и вълкът, които са в постоянна борба помежду си и ту единият взима надмощие, ту другият. Така според авторката, „Степният вълк“ се опира върху вече набелязаните парадигми в творчеството на Хесе – светът на явленията се разглежда като пейзаж на света на съзнанието; вътре в света на съзнанието съществува раздвоение, което се дължи на едновременното възприемане на опита и на представата за опита[17].

В „Паметта като раздвояване. Отношения между човек и вълк в „Трактат за Степния вълк“ от Херман Хесе“ Десислава Узунова разглежда механизма на процеса на раздвояване в отношенията на двете формирали се половини от съзнанието на Хари Халер – „човек“ и „вълк“. Авторката обособява личността на героя от „Степният вълк“ като една геометрична фигура, разделена на две половини: съзнавана, която представлява частта на Аза – човека и несъзнавана – двойникът – сбор от неосъществени желания, потиснати мисли и действия – в случая вълкът. Вълкът и човекът образуват една цялост, единна структура, която се обединява за света под името Хари Халер. Двата елемента, конструирани чрез паметта, са в непрекъснато противоречие, но именно тази символична „война“, която водят помежду си ги сплотява – конфликтът се явява акт на обединение. Двете половини на имагинерната геометрична фигура съществуват в една симбиозна взаимозависимост, тъй като за да функционира едната част, е нужна другата. Авторката въвежда биологичния термин мутуализъм, който представлява междувидова връзка, при която двата индивида имат взаимна облага един от друг, за да осмисли отношенията между двата елемента на цялото. Според Узунова при увеличаване на влиянието на единия елемент (в случая това е човекът) другият (вълкът) веднага реагира на промяната, опитвайки се да потисне силата на Аза, като по този начин го връща в началното му състояние и запазва баланса на взаимоотношенията вътре в личността. Постоянната несъвместимост между Аза и Другия създава чувство на напрежение, което по-късно прераства в неудовлетвореност. Докато живее, диша и съществува (материално), Хари Халер никога не ще бъде истински щастлив, защото щастието е субективно обусловена и строго индивидуална личностна категория, свързана с уменията на човек да постига това, което желае, и да оценява, и да се радва на това, което има. Пълното щастие би означавало личността да се състои само от една съставна част, за да бъде достигната яснота и единомислие, а това от своя страна е равносилно на смърт за цялото[18].

------------------

1 Нерлих-Златева, Е., Творби и проблеми на западноевропейския роман и драма (19 и 20 век), София, 1983, стр. 122.

2 Пак там, стр. 133-134.

3 Попова, Н., Под знака на много светове, предг., в Х. Хесе, Степния вълк, Пловдив, 1978, стр. 12.

4 Глушевич, З., Херман Несе и магическият принцип на толерантността, Бюлетин на СБП,10/3,1984, стр. 97.

5 Пак там, стр. 99.

6 Пак там, стр. 108.

7 Пак там, стр. 110.

8 Пак там, стр. 123.

9 Ганчева В., Носталгия по рая, За творчеството на Херман Хесе, предг. към „Игра на стъклени перли“, София, 1961, стр. 614.

10 Златева, Е., В търсене на единство - със себе си и със света (Херман Хесе и неговите романи), Литературна мисъл, 22/1, 1978, стр. 109.

11 Попова, Н., Магическият театър като реалност. За Херман Хесе и неговия роман, послеслов към „Степният вълк“ на Херман Хесе, София, 1998, стр. 279.

12 Пак там, стр. 284.

13 Хесе на път към Великата майка, Кирова, М., Култура, 45, 1995, стр. 3.

14 Angelova, P., Der Konflikt von Ideal und Wirklichkeit und seine poetische Fassung in Herman Hesses Romanen der Reifezeit als Ausdruck der Krise der Persoenlichkeit, in Romanweltaen. Ansichten zum Roman des 20. Jahrhunderts, Veliko Tarnovo, 1995, стр. 87, (превод мой, С.Д.).

15 Пак там, стр.92.

16 Кръстева, М., Дървото на живота.Вярата в творчеството на Достоевски, Киркегор и Херман Хесе, София, 1999, стр. 15.

17 пак там, стр. 174–175.

18 Узунова, Д., Паметта като раздвояване. Отношения между човек и вълк в „Трактат за Степния вълк“ от Херман Хесе, в Езици на паметта в литературния текст, Доклади от годишна конференция на факултет“Славянски филологии“, СУ „Св. Климент Охридски“, 2013, стр. 310–311.

------------------