Измама
Устроен, завършен, проекта готов е,
забравих цвят да измисля,
започнах с тънък фалцет,
а стигнах баса,
маскарада приключи.
Маските паднаха,
всичко изхвърлих,
но чувствата кой ли ги пита,
захвърлих ги някъде там, в лабиринта
да няма следи,
да няма свидетел
и трудно до тях да се стигне.
Смирение едва ли е, не вярвам в това,
колебанието не признавам,
тогава защо уморена се чувствам,
неприемаща, само наблюдаваща.
Разбрах че съм измамена,
това донякъде разколеба ме истински,
затуй се чувствам осквернена
до дъното на костите.
Искрящото пенливо вино
превърна съмненията ми в това,
което родителите някога ми казаха
„в забвението няма истина“.
Ключът затвори ме на острова,
това ми дава свобода,
ще изградя отново мечтите си,
ще покълнат техните семена.
Тогава ще развия изобилие
от истини, с нарочени от мене цветове
и ще съм доволна
от света
макар нереален, но свой
без измами
съвършен, какъвто е Бог.