Писмо, изпратено по лебеди

Писмо, изпратено по лебеди

 Едно перо отрони
 крилото на баща ми...
 Владимир Стоянов

Какви ръждясали небесни капандури
смогваш да отвориш, татко мили,
та и оттам
                 дланта ти
с пръсти, разкривени от артрита,
пак да ме закриля?
Оставяш ми на прага кестени –
болежки да не ме застигат,
подхвърляш ми изгубените ключове
и с листче отбелязваш страницата в книгата;
разместваш мебелите –
в мрака нощен да не се ударя,
крепиш от цяла вечност моя син,
надвесен над кошмара;
затягаш капещия кран,
а в мен сирачеството утаено плаче...

Но виж – лицето си гримирам
и като навита със ключе играчка
отново се изправям пред очите чужди –
ведра и почти красива.

... А зад гърба ми ти – за тях невидим –
в ризата
с ръкава недоплетен от коприва...