Плувкинята

Плуваше. Носеше се по течението и се чудеше да се опита ли и да литне. Ще може и това, разбира се, и то не срещу вятъра. Предпочете да си плува в свои води, по-безопасно е от там горе. Животинският свят е богат и е пълен с хищници, но тя... Тя беше недосегаема. Усмивката й, благия тон, колкото и фалшиви да са, се харесваха на простосмъртните наивни душици. Когато говореше дори с враговете се разтапяше от нежност. Ей Богу, това не го можеше всеки. С усмивка и комплименти сразяваше враговете си и спираше най злокобните планове срещу нея.

Разбира се че човеците се лъжеха. Те бяха човеци все пак за разлика от нея. Но този от небето – Господ, всичко виждаше и знаеше кой какъв е. Търпението му все един ден свършваше и изпращаше бумеранг. Тя също навремето получи такъв. Отнесе най-скъпото й и пак не се спря. Озлобя още повече, но започна да се усмихва. Доби артистични способности, на които всяка холивудска звезда би завидяла. Раната в сърцето й беше отворена, като дълбока бездна и никой с нищо не можеше да я запълни, но... плуваше. Плуваше и не мислеше, че един ден въздухът й ще свърши, сърцето ще спре. Ще бъде изчерпана.

Опиянена, замаяна от самата себе си, от величието си, което самата тя измисляше, не се усети, че вече плува под водата. Там й беше още по-интересно, по различно. Богат свят на непознати живи същества и растителност. Беше красиво, толкова красиво, че тя се изкушаваше и искаше да си вземе от всички тези подводни ценности. Поне малко. Камъчетата й се виждаха бисери, водните мехурчета – брилянти, а като стигна до дъното й се стори, че цялото е покрито със златен прашец.

Започна да събира всички тези красиви неща с шепи, но се чудеше как ще ги изнесе горе на сушата. Въздухът й не стигаше, започна да се задъхва и от онази плувкиня, каквато беше, нямаше и следа.

Въпросът беше как да излезе на повърхността, как да се спаси. Не мислеше вече за нищо друго, освен за живота си. Беше егоист, голям егоист, но усещаше дъха на смъртта и забрави за всичко друго. Изпитваше страх, но не изпадна в паника. Страх за живота, който й беше така мил.

Досега беше жънала победи и понесе само една голяма загуба и тя знаеше защо. Беше си платила за греховете, които не бяха просто човешки.

С последни усилия успя да достигне повърхността на водата и когато се обърна назад за сбогом с тези красиви неща и скъпоценности, се разплака. Въздухът й почти спря. Не виждаше бряг около себе си, а само вода, много вода. Нещо я теглеше към дъното, там, където беше вече.

Сълзите й се превръщаха в перли, поне тя така ги виждаше. Солени. Всичко беше солено. Защо? Тя винаги е търсила сладостта, сладкото. Получавала го е много лесно от доверчивите, добри хора. А сега... Не, не можеше така глупаво да свърши. Това не го заслужаваше.

Нямаше да се роди друга като нея така сполучливо да омотава човешките души в смъртоносна паяжина. Те се радваха, че за последно получаваха тази нейна усмивка. Беше им приятно да слушат комплименти от нежния и меден гласец. Знаеха, че е голяма артистка, че ги играе, но им беше приятно да са около нея. Беше ги омагьосала с фалшива гальовност и лъжлива нежност.

Ами сега, кой нея омагьоса? Защо не можеше да намери сили да доплува до брега? Защо нещото я теглеше надолу към дъното? Не дишаше, но беше жива. Дяволът като че ли се беше влезнал в тялото й, беше взел душата й.

Потъваше бавно надолу. Не виждаше вече нищо, само усети допира на тиня и кал. Лепкава. Усети някакви животинки, полепнали по кожата й, които я изпиваха. Устата й беше пълна с какво ли не, тази сладкодума уста, която не можеше вече да говори, да ласкае.

Така я намериха... кафява. Беше придобила този цвят за броени минути. Тя – златната се беше сляла с калта, с тинята, с... Беше избрала дъното.