Морски вълнения

Морето го чакаше. Беше свикнало той да идва привечер, точно преди слънцето да облече нощницата си и да полегне зад хоризонта. Мъжът се появяваше малко преди то да се скрие. Изпращаше го с поглед, пожелавайки му красиви сънища и започваше да си говори с морето. Той не искаше никой друг да слуша техните разговори и да споделя тайните им. Имаха прекалено много неща, за които да си говорят и понякога времето даже не им стигаше. Мъжът не седеше по много. Обикновено изчакваше морето да завие брега с топлите си вълни и през това време разказваше или за дребните неща, случили се през деня, или за най-съкровените си мечти, които някой ден непременно щяха да се сбъднат.

Двамата се познаваха прекалено добре. Всъщност морето знаеше всичко за живота на хората. За техните мисли, чувства, тревоги. Понякога те му се струваха твърде дребни и глупави, но не го показваше. Мълчаливо събираше в себе си всички тайни, които хората му доверяваха, като се опитваше да им помогне, ако това беше възможно, или просто да им даде съвет, но не всички го разбираха. Малко бяха тези, които, наслаждавайки се на нежното му докосване, успяваха да доловят какво им нашепва, движейки вместо устни вълните си.

Морето обичаше да разговаря. Приятно му беше до него да има някой, който да го разбира и обича. Вярно е, че и то си имаше лоши дни, когато предпочиташе да е само, да бучи и да крещи на воля, без никой да му досажда, но през останалото време се чувстваше малко самотно. Не че нямаше никой покрай него. Напротив, винаги можеше да си играе с рибарските лодки или да прави номера на по-големите кораби. Можеше да се гони с вятъра или да мокри хавлиите на почиващите, когато станеха досадни. Понякога караше птиците да му разказват истории за сушата, но само те не му бяха достатъчни. Искаше да има някой, с когото да си говори, с когото да споделя своите малки тайни и прегрешения.

Когато за първи път видя мъжа, той беше още малко момче. Харесаха се веднага. Още щом го зърна, очите на момчето се изпълниха с възхищение. Улавяйки блясъка в тях, незнайно защо морето се развълнува и нежно погали малкия с една вълна, мокрейки обувките му. Момчето не се отдръпна, а седна на брега и предложи да се запознаят.

Така след тази първа среща те постепенно станаха най-добри приятели. Годините минаваха и нищо не можеше да промени отношенията между тях. С времето морето му се довери напълно и спокойно разказваше многобройните си истории, които другите и без това не разбираха. Понякога мъжът прегръщаше морето и двамата започваха да се боричкат. Друг път правеха замъци от пясък, които украсяваха с мидени черупки и водорасли. Тогава морето вадеше от своите скрити съкровища и заедно ги заравяха в някоя от стаите на замъка, а след това караха вятъра или птиците да ги търсят. Понякога вечер изчакваха луната и заедно с нея тръгваха на дълго пътешествие без определена посока. През тези нощи звездите бяха загадъчни, блестящи, красиви и изпълняваха всичко, което хората си пожелаеха...

Но ето че днес мъжът закъсняваше. Вярно е, че имаше дни, когато беше зает и предупреждаваше, че няма да дойде, но днес денят беше специален. С мъжа трябваше да дойде момичето, в което той се бе влюбил. Морето се вълнуваше и нервно крачеше по брега. То не се беше влюбвало досега, макар че беше вече на много години, но знаеше доста неща за любовта. Често помагаше на влюбените, които се разхождаха край брега, въпреки че те не винаги усещаха това. Приятно му беше, когато тези двойки вървяха щастливи, държейки се за ръце, когато се целуваха, без да се плашат от крясъка от гларусите или когато нощем се къпеха голи и луната свенливо гледаше настрани. Обичаше усмивките по лицата им, мокрите следи, които оставяха по пясъка, разговорите им, които скришом подслушваше. В тях имаше толкова много мечти и надежди.

Морето стана нетърпеливо и взе да се оглежда, като се повдигаше на пръсти и разпенваше по-силно вълните си. В момента, щом видя мъжа, помаха радостно и окъпа ято гларуси, които ровеха в пясъка. Но изведнъж замръзна и прибра уплашено вълните си. Мъжът идваше сам и беше много, много нещастен. Не смееше да погледне морето в очите и не му се говореше. Седна мълчаливо на скалите и наведе глава. Морето разбра. Нямаше нужда мъжът да обяснява, че момичето е отказало да дойде, че тя всъщност не обичала да ходи на плаж, освен за да покаже хубавото си тяло, и не желаела да си губи времето за разходки по места, където ще си напълни обувките с пясък. Морето се натъжи. Не знаеше как да постъпи. То много обичаше мъжа, но щеше да разбере, ако някой ден той престанеше да идва. Все пак беше човек, а хората се променяха. Морето просто искаше той да бъде щастлив.

Изведнъж усети нещо нередно. Докато морето се суетеше около мъжа, момичето, което също обичаше да идва при него, но обикновено не говореше, а само гледаше замислено и може би мечтаеше, щеше да направи нещо непоправимо. От известно време тя се чувстваше ненужна и изоставена. Мислеше си, че никой не се интересува от нея и никой не я разбира. Не виждаше смисъл да живее в свят, където хората са зли или безразлични, където всеки се интересува единствено от себе си и своето благополучие. Тя винаги бе търсила някой, който да я разбира и обича, но винаги бе оставала разочарована. Явно не беше за този свят и по-добре да не пречеше и на другите в него. Нека вършеха подлите си постъпки без нея. Беше й омръзнало да прощава и да се надява. Искаше й се да вярва на хората, но вече не беше сигурна дали може.

Морето се разпени и сърдито забуча. То харесваше това момиче и въпреки че беше приказно красиво и би се превърнало в една прекрасна русалка, това не трябваше да се случва. Тя трябваше да продължава да тича по брега като земно момиче и щастливо да се къпе сред вълните под слънчевите лъчи. Как по-рано морето не се бе сетило, че мъжът заслужава едно такова момиче, а момичето има нужда точно от този мъж. Те бяха родени един за друг и някой трябваше да се погрижи те да се срещнат. Все още не бе прекалено късно...

Когато момичето се хвърли във водата, опитвайки се да забрави земния свят, морето не загуби нито миг, а грабна крехкото тяло и го понесе към скалите, където мъжът все още седеше замислен. Нещо го накара да вдигне глава. В този момент видя момичето и разбра. Това беше тази, която той винаги бе търсил и сега морето му помагаше да си я вземе. Без да се замисли се хвърли във водата и заплува към момичето. Не, не би изпуснал шанса си да бъде щастлив. Несъзнателно усещаше, че точно заради този миг години наред бе идвал на това място и може би говорейки с морето, бе чакал да се случи нещо необикновено. Беше уверен, че момичето е красиво, добро и единствено и точно с него щяха да продължават да идват на брега, да изпращат последните слънчеви лъчи, да ходят с луната на дълги пътешествия и най-важното – да обичат морето.

Така и стана. В първия момент момичето бе малко изплашено и недоверчиво гледаше своя спасител, но той й даде достатъчно време да се съвземе, а по-късно и постепенно да го опознае. В началото тя се чувстваше неловко заради своята моментна слабост, но мъжът й помогна да забрави случилото се, както и всичко лошо, с което се бе сблъскала досега.

Морето винаги ги чакаше и пазеше за тях най-приказните мигове. Всеки път ги посрещаше радостно и доволно махаше с вълни, когато ги видеше прегърнати да вървят към него, когато потапяха крака и вървейки по брега, му доверяваха своите планове, чакайки и неговия съвет. Морето вече не се страхуваше, че ще загуби своя най-добър приятел. Напротив, бяха станали двама, а след известно време защо не и повече.

Морето беше доволно. Знаеше, че има хора, които го обичат и се заслушват в тихия му шепот. Нямаше значение, че не всички го разбираха. Нямаше значение, че за някои беше само място, където да прекарат лятната си отпуска. Важно беше тези, които заслужават, да бъдат щастливи. А останалите – нека продължават да мислят, че съществуват.

----------------
Пенка Стаматова, “Розови облаци”, изд. “Либра Скорп”, Бургас, 2005.
----------------