Самотникът

Самотникът

В памет на Красимир Пашов

С тази екипировка нямаше много голям избор на мястото, където можеше да си опита късмета – мостът на Бургас и по точно на кея, където разстоянието до водата беше по-малко. Просто нямаше достатъчно дълга корда, но какво да се прави...

И, макар да знаеше със сигурност, че почти няма нищо да улови, нещо го караше да ходи за риба. Беше самотник по душа, а и не му и трябваха кой знае какви приспособления за целта – на рибарски казано такъми. Въдицата му представляваше корда, навита на шише, с няколко кукички и тежест. Нямаше нужда от плувка. Тази роля я изпълняваше той. Държеше кордата с ръка и веднага я засичаше, ако дръпне. За стръв отначало си вадеше миди от крайбрежните скали и използваше месото им. После накъсваше първата хваната риба. На нея най-много кълвяха – риба на риба. „И при хората е така – мислеше си той. – Най-големият враг на човека е Човекът“...

Когато тази сутрин жена му го събуди, за да иде до магазина за покупки, първото нещо, което си спомни след снощната запивка, беше срещата с един приятел, с който не бяха се виждали дълго време...

От няколко дни Николай беше пристигнал в Бургас, след като си продаде апартамента в Стара Загора, заради натрупани дългове и с парите, които му останаха (а те не бяха малко), искаше да си закупи някое малко жилище и да си намери работа. Тук беше прекарал студентските си години и имаше незабравими спомени. Очакваше да се срещне със стари приятели и да започне нов живот... Първият, когото срещна беше Красимир и, ако той не беше му се обадил, нямаше да го познае. Беше се променил много. А и как ли не! Тридесет години не бяха малко, за да не оставят белези върху някого. От черните му гарванови коси нямаше и помен. Бяха оредели и досущ бели. Имаше брада, в която можеше да се открият под микроскоп най-много две или три черни косъмчета, а с нея приличаше на древногръцки философ. Палеше цигара от цигара и не спираше да говори... Обрисува му подробно какво се беше случило по време на неговото отсъствие в литературния живот на Бургас. И все пак нещо премълчаваше. Не спомена нито веднъж за някаква съвместна дейност с най-големите им приятели, с които бяха неразделни и мечтаеха да превземат литературните върхове не само на местно, но и на световно ниво. На Николай това му направи впечатление и накрая го попита. Красимир се усмихна дяволито, замисли се и отвори уста да започне, но в последния момент промени решението си.

– Знаеш ли – рече бавно той, – сега бързам, но утре сутринта, ако си свободен, ела на кея... Ще ти покажа как се лови риба.

На другия ден, Николай срещна Красимир в Морската градина, запътен към морето с найлонова торба, в която бяха риболовните му такъми. Той се зарадва много, че се бяха видели по рано от предвиденото, защото щеше да му покаже целия ритуал, а и с него нагледно какво се е случило с техните „приятели“, и продължава да се случва, защото ако Хераклит е казал, че „Всичко тече, всичко се променя“, то той би добавил, че въпреки всичко това „всичко“ не губи същността си, та нали „Вълкът мени козината си, но нрава не“...

Първо отидоха до скалите, близо до моста, където Красимир набързо влезе в морето и извади три миди. Сложи ги в торбата и се запътиха към кея. Обясни му, че те са олицетворение на стремежа към славата на тримата им приятели и ще ги използва за стръв. Когато стигнаха, извади от торбата си шишето с корда, а от една кибритена кутийка – три кукички. Бързо ги завърза, както той си знаеше.

– Това всъщност са тримата ни приятели, които ще опиша с някои характерни черти, без да споменавам имена – каза му той. – Най-долната кукичка е Наследникът на Великия, средната – Поетът-рибар, а най-горната – Хвърчащият Казанова.

Отдолу на въдицата постави една оловна тежест, която трябваше да достига до дъното и продължи, като се усмихваше:

– А това съм аз. В живота все не се отделям от дъното... То е най-сигурно...Човек стъпва на нещо твърдо...

С камък, който беше приготвил в торбата, счупи трите миди и прикрепи месото им на кукичките.

– Нека видим какво ще се улови на всяка от тях!

После хвърли въдицата в морето. Хвана кордата ловко, като чакаше да дръпне, за да я засече. Николай следеше действията му развълнувано и очакваше нещо да се случи.

– Бас държа, че и на трите кукички ще се хване по нещо – подхвърли му той и пак се усмихна някак загадъчно.

Оказа се прав. Наистина стана така. Интересното беше, че дори и да имаше една и съща стръв, и на трите кукички се хванаха три различни риби. На долната беше най-голямата, а на горната най-малката.

– Ето, това исках да ти покажа – обърна се към него Красимир. – И тримата имаха еднакъв старт, но Наследникът на Великия, който се вреше най-много в подмолните и нечестни игри, се облажи най-много. Дори с неговата алчност е способен да жертва и приятелите си, макар че и те не бяха по различни от него... Ето виж докъде може да се стигне – завърши той, като освободи трите риби от кукичките и ги пусна в една малка кофичка с вода, оставена от някой рибар, преди тях.

Николай не вярваше на очите си. Веднага най-голямата риба се опита да нагълта средната, а средната най-малката.

– Така стана и в живота. Нашите „приятели“ вече не са същите. Сменят си постоянно местата. Веднъж горе, друг път долу или по средата и са готови да се изядат.

– Добре, а ти как успя да се запазиш? Виждам, че по душа не си се променил.

– Ами... Какво да ти кажа? – усмихна му се той. – Стъпил съм здраво на дъното и оттам не ми се мърда. А и няма накъде! Мен никой не ме лови, няма с какво... Е, не съм се заровил в пясъка, но мога да наблюдавам от мястото си всичко... Пък и, мрежите трудно могат да ме достигнат...

----------------
Разказът е публикуван в „За морето“ (сборник разкази), издание по инициатива на Литературен клуб „Фар“ при Народно читалище „Фар – 1946“, Бургас. Съставители: Ваньо Вълчев и Динко Динков.
----------------