По добре е да победиш дявола на неговия терен, отколкото да ходиш да го търсиш, защото може и да не разбереш, че той стои до теб.
Докато не стриеш житото, няма брашно, а като няма брашно, няма и хляб. Така е и с всеки, който е повярвал в Христос. Докато не го стрие светът и злото, не е видно колко е верен в Словото. ... Амин!
Всички имаме свой живот. Всички сме творения на Бог, но не всички мислим еднакво. Не всички се считаме за деца на Бог. Живеем като различни, но всъщност сме си еднакви – кръв, плът не особено различна, с изключение на цвета на кожата ние сме всички еднакви – Неговото Творение, Неговите деца, Неговият промисъл, Неговата любов.
Всеки един от нас се счита за различен, но до момента, в който осъзнаем, че сме Божии деца и тогава може да се каже, че следва промяна. Има разделение на вярващи и невярващи.
Да, не може да сме еднакви, но поне можем да сме добри. Не е задължително всички, а само тези, които искат. Много пъти съм се замисляла, защо?
Не е ли по-лесно да не мислиш, да не си задаваш въпроси?
Лесно е, но не всички искат само да им е лесно, а и да не ги гризе съвестта.
Можеше днес да дам малко хляб на някой беден, може да нахраня бездомното куче, вместо да изхвърля храната в кофата за смет. Можеше да си определя ден, да посетя някой мой болен роднина. Можеше да не се карам с някого, който е зъл и да си вгорча деня. Можеше да простя на някого днес, вместо да го мразя с години и след време да се чувствам гузно, когато този човек ми помогне в трудно време. Можеше!
Като че ли времето лети, но най-вече можеше да не се гневя на Бог, че ме е създал такава, а не друга.
Много искаме промяна, дори и да не ни трябва чак толкова, освен една: Ако сме живели светски, да си сменим ума, да следваме вярата и съвестта си.
Може да си изкарваме живота, без чак толкова да мислим, а повече да действаме. Да работим и само това – да работим, за да не мислим, да сме заети със себе си, с успеха си, колко много и дали имаме за поколения в живота си?
Колко малко време за онова, което Бог иска от нас!
Колко осъждане слага светът върху нас, когато кажем, че вярваме в Бог.
Задавах си въпрос:
Защо, ако говоря на хората за успех, постигнат, свързан с пари и придобивки, не се дразнят, но когато заговоря за Божията сила, любов, милост, толкова се раздразнят, като че ли нещо ги е ужилило и реагират не добре, дори с гняв и недоволство?
В Псалм 37:7
... облегни се на Господа и чакай Него, не се раздразняй поради този човек, който успява в пътя си, като дава ход на злите кроежи.
Колко трудно звучи това, но не само сега в нашия живот, в наши дни, така е било е преди.
Животът ни на земята никога не е бил лесен, но Бог е бил и пак ще бъде!
Въпросът е: Какво сме ние?
Негови чеда или чеда на злото?
Кое искаме повече?
За кое сме готови да се борим?
-------------