Надежда

Мога да кажа, че денят беше добър, ако когато се прибера вечерта вкъщи, ще намеря от неизпитото сутрешно кафе в джезвето. Това означава, че имах време да го разтегна за час (а дори и повече). Че не бързах за никъде, не поглъщах жадно последните новини, не се опитвах да натъпча сто срещи в дневния си график, не отпивах тази вряща напитка накрак.

Просто си изпих кафето, гледайки през прозореца и бавно унасяйки се в размисли.

Мога да кажа, че вечерта беше страхотна, ако сутрин до леглото ми има пълна чаша изстинал чай от мента. Приготвям го, в случай на безсъние, а безсънието ме мъчи почти постоянно. Защото, ако чашата е недокосната, това означава, че заспах на мига. Не кръстосвах апартамента от ъгъл до ъгъл, не проследявах как светлините от крушките се движат по тавана с покорството на пленник на безсънни нощи, не обръщах възглавници, завивки и плюшени играчки.

Просто заспах, знаейки, че дори и в случай на нощен кошмар, ме очаква успокояваща глътка чай.

“Разсипия!”, ще кажете вие. “Надежда”, ще отговоря аз.

Преди около седем години измислих интересна игра. Знаейки, че няма кой да брои часовете до завръщането ми в празния апартамент, сутрин оставях неизмити съдове в мивката. За да имам какво да правя вечер, като се върна, и да не умра от самота.

Просто се прибирах, знаейки, че някой или нещо ме чака сред тези четири стени по някаква причина.

“Немарливост”, ще ме осъдите вие. Надежда. Надежда за спокойни нощи, безгрижни събуждания и чаши, пълни догоре с блясъка на белградското утринно слънце.