Виновна

78

“На мама вината й отиваше. Тя се беше родила виновна. Дъщерята невинаги е приветствана с раждането си в определени кръгове на нашия етнос. Тя е била смятана чужда “стока.” За кратко в живота на родителите си. Никой не си правел труда да я научи на друго, освен да е примерна дъщеря, докато стане покорна съпруга.

Виновна била, че е родена в малцинствена група, застинала в традиции от преди векове.

Виновна била, че е родена на село. Без избора и хоризонта на големия град с неговите възможности.

Виновна била, че никой не я е учил да разпознава любовта, защото нямало да се налага да прави избор със сърцето си.

Виновна била, че не можела да задържи мъжа си вкъщи. Че родила сакат син, била виновна. Че била необразована и не знаела как да печели пари, освен с труд, също била виновна. Че не можела да съчетае дрехите си и че винаги изглеждала на ръба на силите си, също била виновна. Че единственият мъж, който обичала и с тяло, и с душа, не се върнал за нея, нейна била вината. Че дъщеря й убила човек, само тя била виновна. Но най-виновна била, че родила дете без баща и че сега било на улицата, оставено на милостта на роднини, по-чужди от некръвните.

Виновна била и пред него, бащата на това дете, че не преглътнала гордостта си и не потропала на вратата му. Той имал право да знае, че е станал баща. А сега как, след толкова години, как ще му заведе дъщеря и ще иска да я обикне така изведнъж, та тя обичта на бащите идва ден след ден, не като при майките, още с раждането. Лишила е и баща, и дъщеря, един от друг! Защо, от страх за себе си.

Виновна била, че се е страхувала, да не научи истината. Че не е за него това, което е той за нея! Толкова отлагала, че моментът никога нямало да настъпи, пак по нейна вина.”

Това споделила след години майка й. В кратките моменти, в които имала нужда да й говори за миналото. Затворът бил в душата й. Затворена от вменявана вина, тя и навън не била по-свободна. Просветнало за кратко, когато мечтаели с Мелиса за семейството и после се случило страшното. Никой не можел да я убеди, че има друг виновник вместо нея. Дъщеря й била косвена жертва, но живота и на двете погубила майка й, тази, която я родила, подчинена на собствения си егоизъм. Забравила свян, се отдала на трепет в сърцето, продължил няколко мига. Както винаги, без да мисли за последствията. Дала живот на дете, обричайки го да не знае желано ли е или не. Ако можело до живот да остане скрита зад стените на затвора. Никога да не излезе, за да трябва да се изправи пред баща и дъщеря.

Затворничките оставали стъписани от празните й очи. Никакви емоции нямало в тази малка жена. А била съдена за убийство. Стояли настрана от нея, а и тя не осъзнавала като че ли къде точно се намира. Безропотно вършела задълженията си, така както правила и навън. Не влизала в противоречия, мълчаливо се съгласявала с всичко и всички. Никакво предизвикателство не била за тарторите, които по принцип се забавлявали и разнообразявали ежедневието си, тормозейки новите. Без да роптае, изпълнявала заповедите и на надзиратели, и на старите затворнички. Там жените знаели какво значи насилие. В повечето случаи от жертви ставали насилници, в един момент. Тази крехка женица убила своя насилник. Достатъчно основание за уважение сред жените, нарушили закона. А и там срещнала няколко от съседките си в общинското жилище, които “гарантирали” за нея.

Колко се чудили как тази работлива и скромна майка се отзовала на едно място с тях отново, с насилници и крадли, но неведоми за пътищата Господни.А тя не пеела на надзирателите, нямало да се забърква в неприятности, а и не била заплаха за мъже и любовници, с този си невзрачен вид. Поне на относително спокойствие се радвала майката на Мелиса в това неприветливо място. Смутена била само когато управителят я посещавал. Още не можел да повярва, че е сбъркал в преценката си за това момиче. Но две дъщери имал, не знаел какво ще му дойде до главата. Нямало да обърне гръб на тази жена. Носел й каквото там разрешавали, опитвал се да повдигне духа й, говорел й. Само за книги го молела. Не разбирал много от поезия, но с празни ръце не отивал.

Веднъж се засякъл с адвоката й. Разумен мъж му се струвал, седнали после, говорили. Нямало много какво да се направи. Признала всичко. Мъжете се ръкували като стари познати на раздяла, обединени от добрите чувства към тази изстрадала жена. Решили, че ако не могат да помогнат на жената, то могат да се погрижат за дъщеря й, натрапена в дома на вуйчото, дигнал брадва да убива майка й. В целия стремеж да помагат на жената, някак си били забравили, че това момиче се нуждае не по-малко от помощ. Адвокатът не знаел, че още след няколко дни, Мелиса сама ще го потърси, упражнявайки правото си на едно телефонно обаждане...

------------
Откъс от романа “Мелиса. Академия за оцеляване”, Книга първа, изд. “Либра Скорп”, Б., 2023.
------------