Философски аспекти на самотата в цикъла с миниатюри “Самотен плувец” от Петър Велчев

Философски аспекти на самотата в цикъла с миниатюри „Самотен плувец“ от Петър Велчев
(стихосбирката му „Рискът да си жив“, изд. „Захарий Стоянов“)

Всички много добре знаем житейския факт, че (независимо от ситуацията на нашето временно обкръжение), всеки един от нас идва сам на този свят и сам си отива от него. Философите и психолозите твърдят, че има съществена разлика между съдържанието на понятията „самота“ и „самотност“, че за да „намери“ себе си или да открие отговора на важен за него екзистенциален въпрос, човекът има нужда да се усамоти и да се опита да навлезе по-надълбоко в собствения си душевен мир, за да „извади“ от там онези аргументи, които ще придадат убедителност на това откритие, което може да предопредели посоката на развитието му в неговото настояще и бъдеще. В същото време психолозите считат, че самотата (самоизолацията от външния свят и себеподобните) влияе негативно на личността, като често пъти се превръща в знак за начало на някаква депресия. Както винаги обаче истината е някъде по средата и не е никак „срамно“ да бъдеш сам, да си самовглъбен в себе си, без да отдаваш особено значение на своето обкръжение. Напротив, това е акт на смелото предизвикателство да се опиташ да чуеш „гласа“ на собствената си душа и, без оглед на мнението на околните, да поискаш да се срещнеш със собственото си „Аз“, за да узнаеш от първо лице истината за живота и неговото предназначение. До подобно откритие обаче може да се достигне само в условията на тишина, на дистанциране от т. н. „врява на деня“. Според немския философ Артур Шопенхауер само онзи, който своевременно се сприятели със самотата и дори я обикне, получава „златна мина“, защото общителността на всеки човек е обратно пропорционална на интелектуалната му стойност. И съвсем не е случайно, че в своята „Автобиография, спомени, сънища, размисли“ (изд. Евразия, Плевен, 1995 г.) швейцарският психолог Карл Густав Юнг заявява: „Ако човек знае повече от другите, той е самотен.“ Мисля, че точно за такава самота говори поетът-философ Петър Велчев в своя цикъл с миниатюри „Самотен плувец“.

Цикълът съдържа 36 еднакви по своя строеж (4 + 1 стиха) лирически миниатюри с откроено философско съдържание, което в известен смисъл се противопоставя на популярното определение за този жанр: „Кратка поетична форма, в която се изобразява най-често природна картина, и чрез нея се изразява чувство.“ Няма поет, който да не е написал поне една лирическа миниатюра, но малцина са онези, които целенасочено оформят цялостен цикъл от тях, защото това изисква от поета „да излезе“ от моментното внезапно еднократно „избликване“ на емоционален или интелектуален заряд и да обвърже поредицата им с някаква идея, която извежда внушенията на целия цикъл на едно по-висше духовно равнище. Както това е при Пенчо Славейков („Сън за щастие“), Кирил Христов („Миниатюри“), Веселин Ханчев („Стихове в паласките“ и „Жив съм“), Иван Гранитски („Съзерцания“), Петър Андасаров („Алегории на любовта“)... Цикълът „Самотен плувец“ на Петър Велчев откроява стремежа на автора да се опита с максимално синтезираното поетично слово на своите петстишни миниатюри да проникне в сложните пластове на човешкото битие като своеобразен феномен във вселенското пространство и време, за да достигне до собствените си открития за философската същност и предназначение на живота. Дори броят им носи важни имплицитни внушения – числото 36 е заредено със символните значения на 3 (знак за творчество и себеизразяване) и на 6 (показател за хармония и отговорност), за да бъде подчертана необходимостта от баланс в комуникацията и взаимоотношенията между духовните и материалните търсения и стремежи на човека не само в полза на себе си, но и на околните. Защото животът има както материални, така и духовни аспекти и е от особена важност да бъде намерена правилната „мяра“ между тях. Още първата миниатюра поставя акцент върху техния сблъсък в човешкото ежедневие:

1.
Говоря с кучета и птици,
със слънцето и ветровете,
и с облаците и тревите,
понякога дори и с Бога...

А после със човеците се карам.

Лирическият говорител на Петър Велчев усеща себе си повече като дете на Вселената, той знае „езика“ на кучетата, птиците, тревите и облаците, чувства близкото си „роднинство“ с Бога – затова, както всеки човек в кризисна ситуация се съветва със своите родители, така и той говори „понякога дори и с Бога...“ Самотният плувец в „морето с приливи и отливи“, сред „безмерността“ на вечната спирала на Битието, вече е проумял логиката на вселенското „безмилостно кълбо“:

5.
Щом дойде времето, ще дойдем
и ние на света на гости.
Ще мине времето, ще минем,
ще си отидем, ще се свършим.

А времето ще е новородено.

В това „безмилостно кълбо“ човешките ни страсти непрекъснато ще ни изправят сред кладата на нашите земни „змийствени огньове“, които вътре в нас ще се „люлеят, затихват, тлеят, / искрят, възпламват и угасват“, още преди да сме разбрали що е „огънят на пъкъла“. Защото след защитната, закриляща ни майчината утроба ветровете на живота ще ни люшкат като „глухарчета“ между „колите“ и „къщите“, ще жигосват сърцата ни с жаждата за „титли“ и „звания“, без да сме усетили и проумели със сетивата на душата си скромното величие на делото на нашите предци, на тяхната свята отдаденост „сред прашен дъх на книги“. Един прекрасен синовен поклон е вписан в поредицата от осем лирически миниатюри (от 12. до 20.), през чиито текстове благоговейно преминават сенките на бащата, майката, детството... Като звън от „великденски камбани“ в тях се носят мелодиите на древни светове от „приказки и песни“, от „кабинетната мъгла“ изникват спомени, сред които лирическият говорител отново, „като азбука“, детството си срича. В това „голямо междучасие“ на живота той получава щедри дарове от „усмивки, жестове и песни,/ любов, съчувствие, кураж“. Ехото на звънеца повелява „Цветя засаждай, вместо слава!“, а бялата, неизписана още от него стена на живота му, го задължава да намери пролука сред паяжината на временните страсти, за да нарисува върху нея онези свои „фрески“, които ще му проправят път през „празничното празнословие“:

12
Когато мисля за баща си,
долавям прашен дъх на книги
и в кабинетната мъгла
го виждам да ме просвещава.

И свойто детство сричам като азбука.

15
Щом зърна вехтите корици
на приказки и на поеми,
които мама ми четеше,
духът на детството възкръсва.

Сякаш звънят Великденски камбани.

Според Аристотел поезията е аналог на вродения порив на човека да подражава на природата и на другите живи същества, порив, характерен за неговата детска възраст. Като вид изкуство на словото обаче тя представя обектите от света, който ни заобикаля, не каквито са те в действителност, а каквито (според твореца!) трябва да бъдат. Може би именно поради това и румънският поет Раду Ванку в интервюто си с Лора Ненковска („Литературен вестник“, бр. 20, 2024 г.) заявява, че поезията е акт на усилието на човека да поправи света. Защото поетът знае, че красотата съществува, въпреки всичките ужаси, които ни заобикалят. Затова и за поета Петър Велчев тя е онзи „ вековечен феникс“, който „все умира, но възкръсва / от собствената своя пепел“. Тя му дава сили в този зъл живот „с реалните му безизходици / и всекидневните му ужаси“, сред пясъците на Времето, в което има „малко злато / и много прах и зной, и болка“, въпреки овехтялата дреха на своята плът, непрекъснато да се опитва да спаси и опази младостта на Духа си:

33
Усилие да съществуваш
с надежда да осъществиш
стихиите на свойта същност,
оставайки един и същ.

Усилието само е съществено!

Ще успее ли обаче поетът, лирически говорител на Петър Велчев, да види положителния резултат на своето усилие в днешния ни век, в който отдавна „Дон Кихот е само жест“, в който „от злобни врагове тормозен, / разочарован от приятели / и от глупаци отегчен“, не може да намери своето място на тази земя, защото даже в сънищата му „прииждат и се кискат,/ шептят и трескаво се блъскат – / получовеци, полумаски...“ И винаги е сам!

26
Тук нямаш близки и любими,
тук нямаш даже врагове.
Оставен си да зъзнеш сам
като Свети Себастан...

И от стрели по-остри съскат думите.

32
Какво, поете, си постигнал
с метафорите си изкусни
и образи необичайни?
Иди в която да е клиника...

Там хора се стопяват като сняг.

34
Внезапна буря през следобеда –
стена от дъжд между света
и мен, застанал на прозореца.
Стена студена и шуртяща...

И мълнии – пукнатини в стената.

Жестоката екзистенциална драма на лирическия говорител е разкрита чрез внушенията на поредица от символични образи. В „следобеда“ на своя живот, останал сам пред „лавината“ на собствените си мисли, той внезапно се озовава пред „стената на дъжда“. В стихотворението на Христо Ганов „Вървя към дъжда“ нейният образ е зареден с асоциативните представи за смъртта, но при Петър Велчев тя е видяна като непреодолима преграда между него и останалия свят, от който той се чувства прокуден, изолиран и сякаш изоставен в студения затвор на собствените си стихии. Водата е знак за студ и влага, прозорецът е граница между живота и смъртта, между реалното и трансцедентното. И ако, макар и сам и самотен, „прозорецът“ все пак му дава възможност за избора да се позиционира вътре, в „стаята“ на живота, то в разсечената от мълниите (на Демиурга или Демона) стена се е отворила огромна „пукнатина“ като пропаст пред краката му и от нея сякаш няма спасение. Изправен пред нейната зейнала паст, лирическият говорител на Петър Велчев, неочаквано за себе си, се вижда в позицията на Сократ, изрекъл думите „Аз знам, че нищо не знам“, принуден да изпие чашата с отрова. Защото също като него е осъзнал, че колкото по-надълбоко навлиза в дебрите на познанието, толкова повече въпроси без отговори го карат да продължава да търси. И не могат да му помогнат нито многото прочетени книги, нито възможностите на съвременните технологии, защото никоя готова чужда информация не може да разчете тайната на неговото лично „Аз“, скрито някъде между гънките на собствения му компютър – мозъка:

35
Горчивина гори в душата,
като че вече са ти сипали
онази чаша на Сократ –
пък искат още да ги хвалиш.

Мълчи! Мълчанието е камшик.

Усещането, че е поставен между две „скали“ (скалата като знак за неизменност, на неподвижност, като асоциация за Сизифов камък, който, въпреки неистовите усилия да го изтласка до върха на познанието, винаги го връща обратно в подножието, в началото на пътя) създава усещане за безсилие пред волята на Времето, което „като река“ изтича между двете скали „не смея да поискам“ и „не мога нищичко да дам“. Сякаш някакъв всевиждащ вселенски поглед непрекъснато следи резултата от усилията му да достигне до желаната цел и малко преди тържеството на успеха могъщата му десница го сваля обратно в лоното, в началото на пътя:

36
Не смея нищо да поискам.
Не мога нищичко да дам.
Помежду тези две скали
като река изтича Времето.

И се задъхвам аз – плувец самотен.

Петър Велчев е не само поет-философ – в продължение на няколко десетилетия (чак до пенсионирането си) той е старши научен сътрудник в Института за литература при БАН, отговорен секретар и ръководител на академичната поредица „Сравнително литературознание“, лектор в СУ „Климент Охридски“, член-учредител на Съюза на преводачите в България, благодарение на когото българският читател се запознава с творбите на много испански, руски, немски, френски и латиноамерикански поети. Достигнал до сърцевината и на техните творчески и екзистенциални драми в личните им житейски търсения, Петър Велчев дава своето обобщение за мисията на човека-творец – в земното си човешко съществуване той е призван да бъде „самотен плувец“ в безкрая на Времето и Вселената и въпреки съзнанието, че все още човечеството се намира в позицията на Сизиф и Сократ, той е длъжен като Дон Кихот да продължава да води битките си с вятърните мелници на Битието, воден от презумпцията, че „усилието само е съществено“ и че такава е цената на „риска да си жив“.

------------
Петър Велчев, „Рискът да си жив“, изд. „Захарий Стоянов“, С., 2012.
------------